[ New messages · Members · Forum rules · Search · RSS ]
  • Page 1 of 1
  • 1
Форум » Общи » Блатото » "Частите на пъзела" - роман за Източен Вятър.
"Частите на пъзела" - роман за Източен Вятър.
VargDate: Monday, 28.06.2010, 06:25 | Message # 1
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
„Частите на Пъзела”

„Парче първо – Ние сме нощта”

Бризът си играеше на криеница. Сякаш скриваше всеки звук, който можеше да бъде издаден по някакъв начин. Естествено си беше, нали боговете са го създали. Заради това и сградата изглеждаше необитаема. Никакво движение, никакъв признак на живот, даже стон не излизаше от постройката. Беше ясно, че в големите зали вътре е пълно с монаси, поклонници, богомолци и всякаква друга сган, кланяща се на боговете. Скоро, много скоро, всичко щеше да бъде опръскано с кръв.
Храмът беше заобиколен от несекващи туфи от жълта, изпечена на слънцето на трева. Църквата сякаш извиваше и принасяше в божествена хекатомба животът на всяка жива твар наоколо, причиняваше болка телесна и мъка душевна. Не прехвърчаха птици, не търчаха плъхове, не свиреха щурци. Дърветата бяха склонили корони и тиари, и изглеждаха като лишени от живот. Разноцветните им листа вече бяха придобили тъмно-кафеникав, даже черен цвят, въпреки че бе ранна есен. Тук животът нямаше място, само кривопръстата смърт. Близо до една от по-големите туфи бяха пръснати останките от синигерово гнездо. Наоколо лежаха телата на няколко малки птичета, някои умрели от глад, други оръфани и обезобразени. Последното оцеляло едвам креташе с крилцата си и се опитваше да си проправи път през тревите. Сигурно диреше майка си с надеждата, че тя ще го защити. Внезапно тревите около него се размърдаха, то се сепна и уплаши. Черна ръка се протегна и го сграбчи. То с мъка издаде измъчено пиукане и се опита да се отскубне, като кълве ръката. Но тя, облечена в черна кожа и обкована в желязо само го обгърна като в пелена, така че то да не може да помръдне. Смъртта вече витаеше над него и го обгръщаше с костеливите си пръсти. Още малко и щеше да му дъхне от смърдящата си уста, пълна с гнили зъби, и щеше да го запокити към отвъдното. Птичето продължаваше своите мъки, погледна огромната сянка, която го бе приклещила, издаде последен звук и се отпусна бездиханно в грубата длан. Пръстите отпуснаха хватката си и пуснаха внимателно безжизнения труп до останките не гнездото, след което го закриха с пръст и кал в израз на милост.
Не след дълго сенките се размножиха. Станаха няколко, после десетина, накрая десетки. Съществата се бяха слели с земята, бяха станали по-ниски и от змийска диря. Бавно и приглушено лазеха към заветната цел, а именно храмът. Вече беше късна доба и само тренирано елфическо око би могло да види прокрадващите се натрапници. Първата сянка, тази която зарови птичето, достигна до едно от умрелите дървета, надигна бавно и спокойно, сякаш е във владенията си и зачна да се взира в далечината по посока на сградата. Пълнолунната светлина го освети, грейна ризница, лъснаха мечове, проблеснаха тъмносива плът, снежнобели коси, сплетени на кичури, осеяни с фетиши и лавандулови очи. Не беше изумително, че точно тъмен елф бе тръгнал да коли и граби беззащитни храмове през нощта. Но църквата далеч не беше незащитена, а и това не беше поредният крадец и грабител, с каквито се славеше расата на тъмните елфи. Първата сянка, стигнала до него, застина в извратена поза и проговори. Излезе нещо средно между шепот и приглушен гърлен звук:
- Астрикол, кога?! Само дай заповед и ще им откъсна и главите!
- Спокойно! – отвърна елфът – И ти ще получиш мъст. Вътре има колкото кръв искаш. Потрай още малко.
Гърленият звук, вече преминал в ръмжене, ставаше все по-силен и по-силен. Втората сянка се надигна и съвсем необмислено и даже глупаво тръгна право към храма. От тревата изскочи грозна, гротескова гледка. Същество, цялото осеяно с шипове и зъбци, пригодени само да късат и дерат плът, от бронираните му ръце изскачаха черни нокти, а под шлема му се подаваха изкривени и нарочно изпилени зъби. Астрикол сръга с копието си другият в гърба, но това деяние беше колкото добро, толкова и лошо. Внезапно съществото се извърна и за секунда насочи острието си към гърлото нас Астрикол. Виолетовите очи срещнаха две бездънни ями изрязани по стените на шлема. Онзи даже и не трепна, а най-кротко, даже и надменно заговори:
- Варг, изчадие такова, спри, замисли се. Знам, че точно в момента действаш с желязото, а не с разума си. Знам, че днес е пълнолуние и какво се случва с теб тогава. Пази си гнева, след малко ще ти трябва.
След още ръмжене и сумтене Варг усети нечия ръка на рамото си. Беше огромна длан, принадлежаща на още по-голямо същество. Тогава се срещнаха двата погледа-този на бездната и този на пъкъла. Черният поглед на Варг изстискваше другото същество и сякаш беше готов да го разполови на две, но пламтящият взор на другият го съзерцаваше изпитателно и попиваше всяка капка гняв и мъст. След няколко мига, изпълнени с жега, Варг само изскърца със зъби и промълви някакво скверно проклятие на неговият език, след което изчезна нейде из тревите. Огненоокият се извърна към Астрикол и тежко промълви:
- Не знам колко още ще мога да го удържам. Трансформацията все повече и повече го изяжда отвътре, все повече и повече се разделя с разума си и се превръща в животно. Вече е опасен дори за нас.
- Мислиш, че не усещам ли ?!– отсече елфът и го изгледа многозначително – Демон и вълк събрани в едно тяло звучи… хм, гибелно. Но не се тревожи, той няма да ме нарани, верен ми е дорде го погребат телата на убитите от нас. От теб искам само да се впиеш в душата му и да смучеш гневът, докато не намерим по-добро решение.
- Със всеки изминал ден е по-трудно, аз също поемам от негативните енергии, но ще приглушавам колкото мога. Все пак в това съм се зарекъл – рече в заключение исполинът.
- Знам, Херанор, знам, но това е тема на друг разговор. В момента трябва да се подготвим за щурмът. Не сме дошли тук да си говорим за бясът на Варг. Или ще се научи, или неговата глава скоро ще се търкаля. Използвай настоящите мигове за да подготвиш и себе си – продума Астрикол, обърна се и отново се вторачи в очертанията на храма.
Познат, скърцащ шум отново наруши концентрацията на тъмният елф. Звукът наподобяваше триене на камък в метал. Астрикол се вгледа в тъмнината и забеляза мрачен силует, който най-нагло се беше излегнал до мъртвото дърво и остреше оръжието си. Звукът беше достатъчно силен, че да го чуят и на другият край на полето.
- Филт – почти изкрещя Звездното дете – стига си го острил тоя меч, сякаш не ти стига че е достатъчно остър да съсече трол, ами и трябва да вдигаш шум и за цяла оркска орда. Ще доловят, че сме тук, глупецо.
Онзи само го изгледа високомерно и съвсем необезпокоявано продължи дейността си.
- Искаш ли да се сражаваш тази нощ, да простреш няколко трупа наоколо. Хайде тогава спирай веднага. – заповяда Астрикол, като довърши – И кажи на Моро да се подготвя с хората си. Стига се е оглеждала в огледалата си на лунна светлина. Няма да стане по-красива. Тя ще тръгне първа. Политай! Веднага!
Само при думите клане и трупове Филт веднага се ухили ехидно, блеснаха два реда бели заострени зъби и след миг вече го нямаше. Беше изчезнал нейде из безкрайните, безредни туфи. Астрикол просто изгледа звездите и прошепна:
- Предци, налейте силата и мъдростта си в мен, нека бъда по-бърз от чуждото острие, нека съзнанието ми стане едно с оръжието ми, нека ми бъде отредена победа. Ако ли не нека падна с чест. – пое дълбоко въздух, разбрал че моментът за щурм е настанал и се затича към постройката следван от поне дузина сенки зад него.

„Парче второ – Мислите на Вятъра"

Толкова много следи от стъпки бяха осеяли полето и бяха смачкали безмилостно тревите. Те умираха, а вече и безмилостно бяха стъпквани и просто склоняваха телата си под напора на тичащите. Ботуши от кожа, козина и метал мачкаха всичко по пътя си, като се приближаваха към заветната цел. Сенките вече се различаваха в лунната светлина, появиха се силуети, оформиха се глави със скрити в парцали лица или обковани в желязо скалпове, проблеснаха сребристобели и гарваново черни остриета на мечове, саби, копия, брадви, стрели и всичко друго, която по някакъв начин е пригодено да пори, да раздира, да прекъсва животът и съществуването.
Измежду всички се открояваха очертанията на Херанор. Стиснал здраво оръжието си, наподобяващо разперила крилата си птица, позволяваше на хиляди мисли да се срещнат, разминат или започнат дрязги в съзнанието си. Мисловните ядра летяха по нишките на разума му и рикошираха по стените на черепа му. Демонът тичаше умислен, даже не обръщаше внимание на околните и разсъждаваше: „Защо съм още тук? Какво диря из чертозите на тази земя? Какви безкрайни предели? Лунното Око ще зачне и ще свърши своя безконечен цикъл безчет пъти и сигурно няма да се види свършека на тези предели. Какво ме очаква в тази тъй непозната земя? Дали живот ме очаква или гибел ме зове? Защо така се отклоних от нишката на съдбата си, да осквернявам, а не да търся себеподобни? Сякаш съм останал последния от рода си. Дали съм това, което бях, горд син на Огъня и Мрака, или послушно псе, което само си крие гениталиите и изпълнява безпрекословно всяка заповед?”
Изпаднал в съмнения, крачещ с тежки, но безшумни стъпки, Херанор долови смрадта на нечия кончина. Не след дълго той прескочи първият труп, грозно и обезобразено подобие на човешко тяло, със застинали лице. Сетивата му усетиха наличието на поне десетина тела, разпиляни из тревите. Веднага почувства остатъчните мисли. Расата му притежаваше силни телепатични способности, които се простираха извън границите на времето и пространството, даже и отвъд смъртта. От труповете се носеха откъслечни спомени и прекъснати емоции. Долавяше се подчинение, граничещо със самоубийство и празнота в душата, пълно лишаване от чувства и накрая изненадата от смъртта. Застиналите лица с изпъкнали, избелени очи и замръзналите в изкривени гримаси устни сами можеха да кажат колко неочаквана е била атаката на Моро и отряда и. Не случайно се зовяха Нокти. Всички тела бяха покрити с множество малки белези и рани от тънки, подобни на игли мечове и саби, сякаш диви зверове бяха ръфали и късали плътта на погиналите. От някои стърчаха белопери стрели. Огненоокият се спря за миг, за да попие мислите на Ноктите, особено на Главатаря им, по известна като Моро ле Гуйн. Първи в главата му нахлуха студените, добре подредени мисли на Кико, които гласяха:
„Стъпка, още една, след нея безкрай много. Сякаш боговете допълнително ми удължават пътя към храма. Е, какво пък, аз стъпвам толкова леко, че даже и онези свине, дето ни наблюдават отгоре, няма да чуят. Привеждам съзнанието си в действие. Тялото е просто негово продължение и изпълнява без да се противи. Импулсът, идващ от разума кара мислите да се притъпят, сетивата да се изострят, милостта да спре. Превръщам се в едно с мрака, нямам крака да крача, а крила да летя, нямам ръце, а само остриета да убивам, нямам тяло, а само дух, предвестник на смърт. Съзнанието подрежда действията в перфектен цикъл. Стрелите ще бъдат моите вестоносци и ще кажат, това за което съм тук. Летете, белопери приятелки, летете и ми донесете отмъщение. Друго не заслужавам, не ми и трябва.
Херанор не се и изуми, че такова нежно същество като горски елф може да мисли и действа толкова безмилостно. Все пак е била обучавана от тъмни елфи преди време. Не след дълго демонът усети остатъчната енергия на друг горски елф от отряда на Ноктите, а именно Аери. Сякаш като глас мислите и проникнаха в мозъка му и зашепнаха:
„Защо стискам толкова силно тези ножове?! Е, повече от ясно е, от тях зависи животът ми. Едно погрешно движение и ще се строполя, обляна в кърви. Не ми се мре все още, имам недовършена работа, трябва да изпълня дълга си към Лорд Астрикол. Онези стражи и поклонници, които не са влезли още в храма, си нямат ни най-малка представа, че ние политаме към тях. Не могат да се равняват с нас. Тогава защо страхът с кривите си пръсти започва да ме обзема? Дали защото ще отнема живот? Сякаш не съм го правила досега! Дали защото се страхувам за собствения си? Толкова пъти съм била на ръба на острието. Представям си го. Тласъкът на меча, силата с която се забива с мен, срещата на метал с плът, изливащата се кръв. Оръжието, което ме е посякло ще се превърне във вечен страж на душата ми, а тя самата ще поеме самотния си път към следващия живот. Аз съм горски елф, знам колко трудно се създава живот. Малко, слабо, невинно семе пропада, покълнва и израства в гордо и непреклонимо същество или твар. Откак съм се родила обаче, ме е бивало единствено само и единствено в обратното – да отнемам безброй животи. Това е моята орисия и смятам да я следвам, за добро или за зло.”
Херанор се изуми колко жестоки могат да бъдат горските елфи. Тези миролюбиви хранители на живота, тези пазители на природата, същества които се грижеха и за най-дребното листенце, за най-беззащитната тревичка, сега се бяха превърнали в войни, наемници, убийци само за да оцелеят. Съдбата им беше прокълната от боговете. Те вече не можеха вече създават живот, само да го разрушават-саркастична ирония на божествената воля. Последни в натежалата глава на демона нахлуха хаотичните мисловни остатъци на Моро, кръвожадната вампиреса, която предвождаше Ноктите:
„ Най-накрая! Най-накрая ще се въргалям в злато и кръв. Представям си! Вътре е пълно със злата-жълтици, огърлици, обеци, пръстени, всичките безценни. Онези кучета вътре вече са толкова задрямали от пирове и гуляи, че няма да е толкоз сложно да ги ограбя. Отсега виждам тюркоазените сапфири, елмазите, подобни на небосвода, бляскавите диаманти. Хм, но все пак съм си Моро, особено държа на алените рубини. Какво пък? Не съм чак толкова алчна, само ще ги обера. Е, излъгах! Ако си мислят, че ще им се размине само с едно ограбване, живеят в измислени мечти и сънища. По-добре ще е за тях отсега да започват да се молят, защото ако боговете им имат милост, то аз няма да покажа такава. Прекалено много преживях. Родното ми място бе разрушено, не знам дали баща ми е жив или костите му се белеят нейде, а месата му ги ръфат прегладнели лешояди, кланът ми страда, преследван е, измъчван е от жега, глад, студ, недоимък. Нескончаемо ни преследват и гонят като някаква плячка. Ние няма да се дадем, ще хапем, ще драскаме, ще измрем до един, но няма да се предаден. По-добре да погина, отколкото да ме затворят в клетка. Как, аз, горда дъщеря на архивампирите ще бъда заключена с пранги и вериги зад решетки. Това е моят страх, никой не трябва да го разбере. Ще умра отвътре, душата ми ще се съкруши, ще изчезне блясъкът в очите ми и остриетата ми. Не мога! Няма да го позволя! Затова или моята кръв или тяхната ще се лее, хе хе! Ох, оттук усещам кръвта им. Няма по-добра напитка, нито пиво, нито ейл, нито вино или медовина могат да се сравнят с мекият, ръждив вкус на кръвта. Ще ги източа всичките до един от кръвта им и златото им. Да не се наричам Моро ле Гуйн инак!”
Из етера се носеха и други мисли на Ноктите. Гуен, Ястреба и Сър Джеймс също бяха оставили по-нещо за препълненото съзнание на Херанор. Той попиваше всяка малка брънка, като изучаваше и се дивеше на начина, по който разсъждаваха съществата от този свят. Искаше му се да седне поне за миг почивка и спокойствие. Времето обаче вече бе по-скъпо и от цяла хазна жълтици. Демонът срещна лавандуловият поглед на Астрикол. Виолетовият нюанс на елфическият поглед говореше само едно – щурм!

„Парче трето – Осквернители”

Съдбата имаше смахнато чувство за ирония. Тази небезизвестна истина особено се касаеше за белият цвят, нещо което винаги се е свързвало с доброта, чистота и доблест. В истинският живот обаче белотата обикновено беше използвана за лицемерно прикриване на низки и мерзки дела. Изключение не правеше и белостенният храм, вече заобиколен от войните на Вятъра. Хоросановите стени се издигаха във въздуха почти колкото четири човешки боя, а стоманената, подобна на стрели ограда, осеяна с лиани и листа, обграждаше сградата в разстояние поне няколко разтега. Множество мраморни колони, осеяни с руни и изображения опасваха храма и държаха пирамидалния покрив. Тежката абаносова порта, обкована с желязо, богато гравирана със майсторски дърворезби беше единствения вход към вътрешността. Над нея в стената лежеше солидно украсен с разноцветни стъкълца и скъпоценни камъни осмоъгълен прозорец, през който лунната светлина проникваше съвсем спокойно и огряваше вътрешната зала. Мъчениците от отряда, зовящ се „Източен Вятър” знаеха как биват построени тези храмове. Имаше села, цели села, населявани само от роби. В непосилни условия, тези подобия на хора работеха, живееха и умираха заради нуждите на духовниците. Гълтаха мраморният прах, плюеха кръвта, изхвърляха живота си. Талантливи майстори бяха наемани за направата на всичките украшения по храмовете, след което очите им бяха избождани, а ръцете отрязвани, за да не създадат никога повече такива шедьоври. Целият храм лъхаше на гибел. Скиталците от „Вятъра” се бяха заклели, че ще премахнат тази гнилоч, наричаща себе си праведни хора, този израз на лицемерие от лицето на света.
Пръв до черната абаносова врата на храма достигна Фолко. Той вече беше прехвърлил стоманената ограда, докато Гуен благодарение на уменията си на крадец беше отключила катинара на външната порта и беше пуснала останалите през нея. Долепил островърхото си ухо до масивната врата, той се заслуша какво се случва вътре. След броени мигове, горският елф се отдръпна и кимна на Астрикол. Лордът направи сложен жест във въздуха, вследствие на което измежду редиците на подчинените му излезе исполинът Коргот. Варваринът свали масивният си чук от гърба си, смени мястото му с тежкият си дървен щит и се насочи стремглаво към вратата. Влачейки чудовищното си оръжие, тежащо поне пет крини гигантът постепенно се засили, описа полудъга и със дълбок вик стовари металната глава на чука върху ключалката. Дървото изскърца, металът се огъна, а ключалката стана на прах. Вратата, отчупена от разкъсаните панти, се пръсна на десетки трески и откри пътя на осквернителите вътре в сградата. Коргот нахлу пръв и единственото, което срещна погледа му бяха изненаданите стражи, които се съвземаха от тътена, причинен от варварина. Първият замахна с тежката си алебарда право към пепеляворусата глава на война от „Източен вятър”. Без да трепне, Коргот хвана дървената дръжка и без особен напън я строши на две. С огромните си ръце обхвана главата на стражника и я заключи в смъртна прегръдка. Само за миг черепът изщрака, лицето се превърна на каша, а безжизненото тяло се отпусна и тупна с тъп звук на земята, след като гигантът отпусна желязната си хватка. Следващият страж обаче бързо се съвзе и съумя да прониже севернякът в бедрото. Коргот издаде стон и хвана подгизналата от кръв дреха. Въпреки болката той засили чука си и като блъсна стражът, го запокити на поне разтег от себе си. Прострял нещастника на земята, отново с полудъга варваринът се засили и с все сила го удари в гръдния кош. Кости се изпотрошиха, органи престанаха да действат, от всяко отверстие бликна кръв. Трупът издаде последен стон и се присъедини към другият страж в пътя към отвъдното. Коргот се намери в малко преддверие, което водеше към главната вътрешна зала. Ненадейно зад него изникна Астрикол, който светкавично се понесе към вътрешността на храма.
Пред виолетовият взор на лордът се разкри гротескова гледка. Около двадесет човека, всичките облечени в бяло, които уж се водеха праведни и благочестиви люде, извършваха най-долните, греховни дела, на които някое същество е способно. Някои лежаха пияни, а около тях се въргаляха изпотрошени съдове и делви, пълни с хранителни остатъци и разлято вино. Други прекалили с гощаването повръщаха, каквото са погълнали, където намерят. Въшливи псета се въртяха около тях и отмъкваха, това което не може да изяде. Трети се съвокупляваха в грозни и извратени пози. В центъра на тази мерзост се мъдреше масивен мраморен жертвен камък, над който се извисяваше статуята на някакъв фалшив бог. Около него лежаха отпуснати телата на неколцина с разпорени гърди. Протегнал окървавени ръце към статуята, с лицемерна и злобна усмивка, архимонахът редеше молитва след молитва в чест на измисленият си бог. Пред него лежеше богато инкрустирана обредна кама, която вече беше изсмукала кръвта на десетки жертви. При звукът от нахлуването Монахът се извърна, вторачи се в Астрикол и без ни най-малка нотка на изненада изкрещя:
- Що дириш тука, невернико?! Как смееш да нахлуваш в тези свещени зали и да ги скверниш с присъствието си?! За този си грях сега заслужаваш да погинеш като куче, каквито са всичките от твоята раса. Умри сега за славата на Боговете!
- Ще видим кой последен ще забие острие в чуждата плът – ухили се Астрикол, насочи поглед нагоре към свода на храма, осеян с десетки малки прозорци и извика – Моро!
Украсените цветни прозорчета мигновено се пръснаха, а през тях веднагически нахлуха Ноктите на вампиресата. Явно те бяха използвали оръжията си, за да се покатерят по стените и да заемат позиция при купола на църквата. За по-малко от минута те се спуснаха по вътрешните колони и се заеха с намаляването на бройката на монасите и монахините. Те се бяха толкова увлекли в чревоугодието, пиянството и похотта си, че не можеха да предложат никаква съпротива. След още няколко мига, всички лежаха бездиханни и посечени. Ноктите си вършеха бързо и безшумно работата. Доволен от постигнатото Астрикол се обърна назад и през рамо отново изкрещя:
- Дециус! Политай!
Зад тъмният елф се чу свирка и той беше наобиколен от няколко огромни щита. Сред тях се открояваше червен, правоъгълен щит, зад който се извисяваше Дециус Ливиус, командира на щитоносците. Той нададе втори сигнал със свирката, при което щитоносците оформиха защитна линия пред Астрикол, а при третия знак, те бавно тръгнаха към Архимонахът. Копелето, вече наобиколено от Ноктите, даже не трепна, а високомерно проговори:
- Смешници! Клоуни! Тук ще срещнете кончината си!
Свещеникът вдигна ръцете си, описа окръжност около едрото си туловище, сви пръстите си по специфичен начин. Около ноктите му започнаха да прехвърчат малки кълба от енергия, които събираха невъобразима сила в себе си. Архимонахът набра достатъчна мощ в себе си и изхвърли първото ядро от белезникава чиста енергия по хората на Моро. Магията смогна да намери целта си в лицето на Небериуз. Мечовете му се стопиха, косите му изгоряха, плътта му се нажежи да червено. С вик, елфът се пръсна на хиляди парчета. Пръски кръв и късове месо изхвърчаха във всички посоки. Ноктите се смутиха, но главатаря им Моро, цялата оплискана от току що затритият си подчинен и с облизващи се устни смело тръгна към виновника. Астрикол обаче веднага усети, че със силата на желязото няма да успее да сломи могъщият свещеник. Самият той не губеше време и запрати второ кълбо, този път към строя от щитове. Енергията попадна в щита на Ниристас. Дървото просветна от насъбралата се мощ и стана на трески. Ниристас изхвърча и се удари в стената, изпаднал в безсъзнание. Дим се виеше от обгорената му ръка. Строят започна да се разпада, но Ливиус жестоко ги скастри:
- Дръжте строя! Юмрук, дръжте строя, отрепки такива! Само да сте побегнали! Ако не ви убие оня, ще ви посека аз!
Щитоносците възстановиха линията, но най-лошото предстоеше. Свещеникът набираше инерция за още едно кълбо. Астрикол не можеше да позволи да гинат повече от хората му. Внезапно зад него нещо се размърда, премина от едната му страна, избута щитоносците и излезе пред тях, говорейки:
- Отдръпнете се! Този е мой! – изхриптя дълбок гърлен глас. Пред стената от щитове се издигна черната, качулата, обвита в ефирен плащ фигура на сър Джеймс, по известен като Кървавия. Той беше достатъчно вещ в некромантиката, за да се справи с тази нова напаст. Качулатият разтвори мантията си, но вместо кривата си сабя, изкара затъкнатия в колана си кинжал, солидно инкрустиран с обсидиан. Джеймс свали кожената си ръкавица, преряза дланта си и позволи на няколко капки да паднат върху лъскавият под. Капчиците сякаш оживяха като веднага започнаха да се придвижват към близките трупове. През това време Кървавият нашепваше и редеше слова за мощно заклинание. Свещеникът беше прекалено зает да замерва отстъпващите Нокти с магиите си, за да обърне внимание на случващия се ритуал. Кръвта на Джеймс проникнаха в телата на другите избити богомолци. Не след дълго те се размърдаха, изстенаха и започнаха един по един да се издигат. Некромантът изрече последното си заклинание и посочи Архимонахът:
- Надигайте се, чеда мои! Търчете при него и го сломете.
Живите мъртъвци се затътриха бавно към свещеникът, мълвейки нечленоразделни звуци, съпътствани от пукот на кости и хрущене на мускули. Монахът забеляза новата опасност, прецени, че тя е по-голяма и изостави Ноктите. Той запрати няколко енергийни ядра по немъртвите, но лишените от живот, крачещи зомбита само леко се разклащаха от стоварилата се отгоре им магия. Очевидно тя беше предназначена да унищожава само кипящата от живот плът, а не разлагащи се тела. След още няколко мудни крачки, ходещите трупове наобиколиха жрецът, събориха го долу и зачнаха да го задушават с теглото си. Някои даже заръфаха плътта му, като я късаха на големи парчета. Духовникът се бореше с тях, но съпротивата му беше кратка.
- Сган такава, мръсна сволъч! – започна да хвърля ругатни свещникът – Мислите, че ще ме пречупите?! Ха! Най-лошото ви зове. Не можахте да прекъснете ритуалът. По-лоша орис от смъртта ви чака! Ха ха ха! – продължаваше презрително да се смее той. Хулите му секнаха скоро, защото затиснат и с изтичаща кръв, той избели очи и отпусна глава на жертвеника. Джеймс скри лицето си с длани и изпънати пръсти, насочи ги към зомбитата и спокойно ги отпусна към земята. Живите трупове се успокоиха и последваха Архимонахът към другия живот.
Войните на „Вятъра” се приготвяха да започват с грабежа и подпалването на храма, когато жертвеникът се пропука, а не след дълго и се разцепи. В пукнатината зейна бездънна дупка, която все повече растеше и поглъщаше всичко около себе си. Скъпоценности, мебели, тела всичко беше засмуквано в оформилата се бездна. Херанор се приближи и веднага усети лъхащата позната енергия. Демонът се сепна, даже се уплаши и отдръпвайки се от портала, изкрещя на останалите:
- Оставяйте всичко! Чухте ли ме мерзавци? Захвърлете ненужното и политайте веднага към лагера. Ако ви се мре пък, останете тук.
Изумения Астрикол за пръв път виждаше Херанор толкова смутен, едва ли не изплашен:
- Какво ограби тъй храбростта ти? Сякаш нещо може да те уплаши?
- Не ме ли чу?! Бягай! Изтегли хората си ако не искаш да ги загубиш до последния – смъмри го демонът, като погледът му засили пламъка си, вече не от уплаха, а от гняв заради бездействието на тъмният елф. Астрикол го изгледа пренебрежително, но веднага даде заповед за изтегляне. На Дециус дори му се наложи буквално да изрита някои, за да последват заповедите на лорда. Единствена, Моро продължаваше да пълни пазвата си със златици.
- Моро, проклетнице такава, глуха ли си? Тръгвай незабавно! – изруга я Астрикол.
- Трай там! Само още няколко камъка! Виж колко са големи и колко са много. Като звезди са. Ще живеем пребогато – отвърна му тя.
- Еее, вече и отговаряш. Мръсница! Добре стой тук и мри. Прави каквото искаш – пренебрежително извика Астрикол, обърна се и се затича към разбитата порта.
Моро го изгледа изненадано, изсумтя, изсъска и бърже го последва. За броени мигове целият „Източен Вятър” летейки, тичаше към лагера, скрит наблизо. През целият път Херанор само повтаряше гибелните думи:
- Мрак и Огън, родители мой, обречени сме!

 
VargDate: Monday, 28.06.2010, 06:26 | Message # 2
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
„Парче четвърто – Битка на елементите”

Потта се изливаше и попиваше в подгизналите от кръв и страх дрехи. Войните на „Вятъра” не бяха нито плашливи, нито страхливи, но сега бягаха сякаш гибел щеше да ги застигне. Ранените оставяха кървава диря из тревите и започваха да изостават. Някои захвърляха ограбените богатства, дори и оръжията си само, за да се спасят. Измъчените скиталци даже не знаеха от какво бягат. Гибелните слова на Херанор подклаждаха все повече страх в душите и сърцата им. Всеки гледаше да се измъкне както може. Ако не бяха виковете на Астрикол и ругатните на Дециус представителите на отряда сигурно щяха да се пръснат във всички посоки. Сякаш не бяха опитни войни, калени в безкрай безмилостни битки, а жалки уличници от някой градски бардак. Войните бягаха бързо и стремглаво към лагера, но пътеките сякаш се удължаваха все повече и повече. Със всяка изминала крачка те се връщаха към разграбеният преди мигове храм, а не към заветното спасение. Херанор се спря за момент и огледа обстановката около себе си. Дърветата крачеха мудно към белостенният храм. Тревите пълзяха в плътни редици към оформилият се портал, като че ли им беше наредено. Рохкавата пръст, ронейки се на гъсти буци, пристъпваше към нещото, което Херанор наричаше сигурна гибел за „Вятъра”. Демонът, продължавайки своя оглед, спря взора си на мътната сянка на Астрикол и му изрева:
- Спри се глупецо! Надеждата е вече загубена. Тук ще измрем.
Тъмният елф веднагически се спря, изгледа го настървено и не му остана длъжен в словата си:
- Я си мери приказките, изчадие такова! Не съм те приютил в отряда си, за да ми държиш такъв тон. Какво толкова може да се случи? Както виждаш с огнения си поглед се измъкваме от опасността. Ще успеем да…
- Сигурно слепота те е обзела! – пресече го демонът. – Огледай се. Малко по малко всичко около нас, както и самите нас вече биваме всмуквани във въртопа на портала, който ти самият създаде със само убийствената си атака.
Защо не ми каза, че нападаме Храм на Хаоса, мерзавец такъв? Май съвсем си оглупял? Знаеш ли каква сила могат да отприщят Властелините на Хаоса върху всеки, който дръзне да посегне върху техните поклонници. Вече се започна. Дебне ни същество не от това селение. Неговата мощ е непредсказуема. То няма образ и подобие, всичко до което се докосне незабавни ще стане част от него, а самото същество може да придобие неговия облик. Самата материя от която е направено всмуква всичко около него. Заради това сякаш колкото по-напредваме в бягството си, толкова повече се приближаваме към него. Това е мощта на Хаоса. Всичко се преобръща и не е каквото изглежда. Вече няма къде да бягаме, трябва да се браним или да мрем.
Словата на демона звучаха апокалиптично и допълнително смутиха спрелите се и вече наобиколили го войни. Астрикол го съзерцаваше изпитателно и отправи неминуемият въпрос:
- Как ще спрем тази твар?
- Преди стотици години, когато моята раса участваше във Войната на измеренията, се борих срещу тази Плът на Хаоса. Да, така ги наричахме. Идваха стотици хиляди срещу ни. Мачкахме ги с мрак, морихме ги с огън, но онези никнеха все повече и повече. Числеността им беше повече от тревите из тези степи. Аз самият съумях да сломя няколко от тия. Сякаш цяла епоха се мина оттогава, когато Хаоса, съюзен с други врагове на расата и рода ми разрушиха света ми и разпиляха себеподобните ми из селенията.
- Ще продължаваш ли да изпадаш в меланхолични спомени или споделиш как да се измъкнем от този урод – прекъсна го Астрикол.
Демонът го изгледа многозначително и пламъкът в очите му засия още по-гневно.
- Формулата е проста, трябва ми чисто зло за примамка, а аз ще свърша останалото. Може и да съм изгубил способностите си, може и да не съм толкоз силен както преди столетие, но ще го пречупя. Ако ще и да загина и да пръсна енергията си из този свят.
Астрикол вдяна веднага думите му и изкрещя:
- Варг, Дребен, при мен веднага!
Кльощавата фигура на вълчия демон и друг едър силует веднага се озоваха при водача си.
- Вие двамата незабавно тръгвайте с Херанор. Ако трябва умрете, но донесете победа – заповяда тъмният елф.
- Най-накрая достойно клане! – дочу се ръмжането на Варг, последвано от смразяващ кръвта смях.
Моро се приближи до изчадието и го докосна с нежната си длан по откритата част на лицето му.
- Внимавай, съпруже. Върни се цял. Ако ли не поне прати онзи урод в клоаката, откъдето е изпълзял.
Варг само изскърца със заострените си кучешки зъби – достатъчен знак, че ще пукне, но ще запокити съществото в небитието.
В този миг обаче се случи немислимото. Дочу се пукот на дървена кора. Околните растения изстенаха и сякаш се стопиха. Някаква сянка изникна изневиделица и изля цялата си мощ върху „Вятъра”. Едрото туловище на безформена, сива пихтия вече си беше проправило път през местната флора и я беше засмукало в безликата си плът. От кожата на Плътта на Хаоса се появиха гигантски мехури, които след мигове се пукнаха, а оттам изскочиха дълги пипала завършващи с едри топузи, приличащи на боздугани. С все сила нещото стовари подобията си на ръце върху друг елф от отряда, зовящ се Екселион. В самият момент на съприкосновението от сивите сфери изскочиха безброй закривени шипове. Ударът беше катастрофален за елфът. Земята се разтресе, пръст полетя във всички посоки, а въздухът, като чели спрял във времето застина. Само за миг Плътта на Хаоса надигна ужасяващите си оръжия, а под тях се показа потрошеното и смачкано тяло на Екселион. Животът вече го бе напуснал. „Вятърът” веднага отговори. От окопитилите се му редици изсвистяха стрели и огнени кълба – дело на изкусната Кико и начинаещият огнен маг Майт. Първи до тварта се оказаха Бъдъмба и Филт, които го пронизаха с остриетата. Съществото даже не трепна, нейде из тялото се отвори дупка и се понесе звук, подобен на хриптящо ехо. От отверстието се изнизаха десетки малки пипалца, които се вкопаха в земята. От тях мигновено, множество малки топчета се впуснаха в пръстта и изчезнаха в нея. За едно мигване на око Бъдъмба и Филт бяха прободени от множество малки шипове, изскачащи от земята. Двамата храбреци веднага се свлякоха с вик на земята с неистови писъци. От тях не бликна кръв, но въпреки това те крещяха мъчително в пристъп на неизмерима болка. При гледката на случилото Херанор изкрещя:
- Ако не искаш да ги загубиш всичките, веднага изтегляй всичко, което мърда и все още може да крачи, лорде. Аз ще го довърша.
Астрикол даже не го остави да довърши и изрече:
- „Ветре”, потъвай в сенките, веднага! Чухте ли ме, негодници, изчезвайте!
Докато верните на „Вятъра” довършваха своето отстъпление, влачейки измъчено ранените и умиращите, Херанор, Варг и Дребния застанаха стоически пред Плътта на Хаоса. Насочили острието към съществото, те бавно, но гордо и стремително се насочиха към тварта. Пръв му налетя Дребния. Плътта създаде нов мехур, от който изникнаха множество заострени шипове и ги насочи към война. Дребният или Богом , както го наричаха иначе съумя да избегне повечето от тях, но не съзря следващата атака. Едър топуз, прикрепен към поредното пипало се стовари върху мелеза. Въпреки, че беше получовек-полудемон, въпреки, че притежаваше огромна сила, Дребният се преви, изстена и се свлече на земята. В последен отчаян опит за съпротива прострелият се на земята Богом вдигна квадратния си щит над тялото си и с мъка заби меча си в вражата плът. Въпреки че острието потъна дълбоко в нея, то мигновено бе засмукано и изчезна в съществото. То самото се приготвяше да довърши хибрида, когато към него буквално полетя Варг. Херанор му беше прошепнал нещо по телепатичен път, вследствие на което Единакът се беше покатерил върху масивните плещи на Огненоокият. Едновременно Херанор описа перфектна дъга, а Варг подскочи във въздуха, само за да се озове върху самото острие на Хераноровото оръжие. Дръжката се огъна, а материалът, от който беше направена като чели нададе вой. Така вълчият демон буквално беше изстрелян като снаряд на катапулт към Плътта на Хаоса. С рев, изпълнен с жестокост и без никаква милост Варг заби с все сила копието си в съществото. Без да изчаква ответен удар, той го пусна и хвана двата гарванови клюна, висящи на колана му. Двете, подобни на малки коси оръжия бяха забити с неистова сила в месото на Плътта. Тя самата обаче реагира незабавно. Ново пипало изригна внезапно от тялото и, сграбчи Варг и без колебание го хвърли към близкото дърво. Тялото на демона се удари във един от дървените стволове, изскърцаха кости и хрущяли, чу се тъп звук на труп, удрящ се в твърдата земя. Не се знаеше дали Дребния или Варг бяха оживели, но точно тук беше моментът за атака на Херанор. Другите демони достатъчно дълго отвличаха вниманието на Плътта, за да може той самият да нанесе своя удар. Огненоокият даже не използва оръжията си, а само и единствено заби островърхите си ръце в материята на Хаоса. Като по чудо, даже нямаше и миг и съществото се сгърчи, месата му ако можеха да се нарекат така започнаха да се гърчат, грозни клокочещи звуци се носеха от вътрешностите му. Плътта на Хаоса нададе последно ехо, което беше поето от бризите, и се превърна на фин, синкаво-сив прах.
Колената на Херанор се огънаха. Той бавно и болезнено се строполи на земята. Целият димеше, от него се стичаше магма, от устата си плюеше капчици сяра, която прогаряше тревата. Усетил, че опасността е преминала Астрикол се приближи към демонът и отправи своето запитване:
- Как съумя?! Само преди миг там стоеше най-страховитото нещо срещу, което сме се изправяли. Сега вече се носи на лекият нощен бриз нейде из етера. Ти самият си толкова изтощен, че се изумявам как още мърдаш.
- Друг път и при други обстоятелства ще ти обясня. Сега не му е времето. Не мисли за мен или за досегашната битка. Аз ще се оправя. Погрижи се за хората си. Те имат много по-голяма нужда от теб, отколкото аз.
Нейде из редките дървета се понесе вой, изпълнен с гняв и жажда за мъст. От смачканите треви, подобно на краставо псе, изпълзя Варг. Лазеше само а ръцете си, а от кръста надолу беше абсолютно обездвижен. Ръсеше наляво надясно свадливи, изпълнени с вулгарност ругатни и се заклеваше как ще изкорми всичко живо около него. При него веднага изтича Моро, която с ефирната си прегръдка пое главата му и свали шлема му. Под него се оформиха чертите на вълча глава, която обаче все още притежаваше някои хуманоидни черти. Вълчият демон в обятията на възлюбената си вампиреса започна да се успокоява. Дребният също лежеше някъде и молеше за помощ, превивайки се. Останалите от „Вятъра” също шетаха насам-натам. Търсеха билки, късаха дрехи за превръзки, всичко което може да помогне на ранените. Докато Астрикол все още се беше надвесил на Херанор с надеждата да му помогне, при тъмният елф дотърча сър Джеймс.
- Извинете за безпокойството, милорд, но боя се имам покъртителни новини за вас – учтиво се изрази некромантът.
- Стига си фамилиарничил. Казвай по-бързо!
- Става въпрос за Бъдъмба и Филт, милорд. Те умират!

“Част пето – В прегръдките на изцелението, във хватката на смъртта”

Плътта на повечето живи твари е крехка, нежна материя. Удариш я, вени се пръскат, а кожата посинява. Изгориш я, почервенява, по повърхността се появяват мехури, пълни с жлъч, месото почернява и хваща твърда кора. Порежеш я, артериите се раздират, кръв алена се излива, всмукана в земята, животът си отива. Толкова е простo цялото действие. Обвиваш дланта си като пелена върху дръжката. Повдигаш оръжието, вече превърнало се в знаме на гибел. Замахваш, сякаш всяка цел е най-върлият ти противник и стоварваш целия си гняв и цялата омраза върху него. Ако се наложи повтаряш, дори и потретваш. Щом и последната капка живец си е отишла от бездиханният му труп, в съзнанието ти вече ще изникне онази грозна, брутална истина – вече си убиец. А мирисът на сладката, безценна кръв ще те опиянява за още и още. Без угризения, без капка милост, лишен от съвест, ти ще продължиш дорде някой друг не смогне да те довърши.
Такива са били най-вероятно мислите на Плътта на Хаоса. Въпреки, че вече бе мъртво, съществото беше сторило предостатъчно золуми на „ветровитите” скиталци. Дребния беше със счупена ключица и навехнати ръце. Варг не му отстъпваше с изкривените си ребра и потрошения си гръден кош. Краката му бяха напълно обездвижени. Мнозина друго също носеха белези от атаката над храма. Не беше трудно да се разбере, че малкото заграбени пари отново ще се хвърлят на изкусните лечители, а „Вятърът” отново ще живеят като бедняци и помияри в степта. Какъв сломяващ мислите цикъл. Най-потърпевши обаче бяха Филт и Бъдъмба. Странното бе, че те не се бяха сдобили с рани. Шиповете на Хаоса ги бяха пронизали до безкрайност, но червената течност на живота им не се изливаше. Въпреки това мъчителни гърчове ги спохождаха постоянно. Реки от ледена пот избиваше по телата им, поради което и най-бездушните камъни и скали не можеха да се сравнят със нападналата го студенина. Двамата бяха изгубили контрол над нервните си окончания и крайниците им постоянно изригваха в спонтанни, некоординирани движения. Разкривените им устни несекващо издаваха гротескни хрипове, смесени с жълта слюнка и нечленоразделна реч. Под полузатворените им клепачи, с изпъкнали капиляри очите вече се бяха обърнали и бяха придобили подобен жълтеникав оттенък. Всичко говореше само за едно – бавно те напускаха този свят. Над двата потенциални трупа се беше надвесил Астрикол и с мълчалива, приглушена мъка кротко наблюдаваше как верните му хора поемат към отвъдното. Безсилието му още повече го вбесяваше. Пред него гаснеше живот, а той нищо не можеше да стори. Поради това беше наредил всички останали да се заемат с други дела. Не искаше никой да му се пречка и допълнително да го гневи. Единственото странното същество Херанор седеше до елфът и бдеше над умиращите.
В целия лагер на „Източен вятър” кипеше усилена дейност. Някои превързваха и лекуваха ранените, други погребваха мъртвите, трети самотно бяха заели отбранителни постове срещу нови изненадващи атаки. Гуен и Фолко току що се бяха завърнали от околните дървета и бяха донесли със себе си целебни билки и корени. Те веднага се заеха да притъпят и успокоят болката от обгорената ръка на Ниристас. Джеймс умело наместваше откачените кости и стави на Дребния. Макар да бе некромант, той достатъчно добре разбираше от структурата на тялото, без значение расата му. Мелезът пъшкаше и стенеше, но търпеше мъчението си при всеки пукот от наместен кокал. Целият Юмрук от своя страна се беше разпрострял по границите на лагера, а членовете му гордо се извисяваха и чакаха, сякаш несметни пълчища врагове се спотайваха зад дърветата и храстите. Коргот въпреки, че бе ранен тежко, без да се замисля зае поста си, а чукът му желаеше поредната си жертва. Морро беше прегърнала демоничния си съпруг Варг с надеждата, че така той ще се оправи, а мъките му ще секнат. Вълчият урод беше отказал всякакъв лек и само хвърляше гневни погледи, смесени с грозни ругатни. Като че ли обичаше да го боли. Кико се бе покатерила на едно умиращо дърво. Една стрела вече бе легнала на тетивата, докато друга беше здраво захапана от зъбите и. Благодарение на зоркия си поглед, елфата, ориентирайки се по лунните сенки щеше простреля всеки дръзнал да прекрачи чертозите на лагера. Единствена Аери не се мяркаше никъде. Астрикол я беше пратил в дълбините на леса, за да извести отряда за всеки противник, който би могъл да пристигне. От нея не се чуваше ни звук, ни стон. Леката и елфическа стъпка не можеше по никакъв начин да издаде местонахождението и. другите от отряда просто се бяха увили в дебелите и пелерини и чакаха, дорде не заспят или не посрещнат зората на новия ден.
Тъга беше обзела водачът на тези изганници. Звездното чедо, скръстило крака пред единия лагерен огън, пушеше поредна лула и бавно и отчетливо бълваше гъсти кълбета дим. Пред лавандуловият му поглед Филт и Бъдъмба все повече и повече се разделяха с живеца си. Между двамата бе клекнал Херанор. Огненоокият, поставил нежно длани върху челата им, се опитваше безуспешно да притъпи болката.
- Има ли надежда за тях? Или да наредя да копаят още кални гробове? – пръв наруши тишината Астрикол.
- Това е въпрос без отговор и ти го знаеш – промълви изморено демона – Незнам колко още ще мога да изпивам от мъченията им. И аз си имам предел. Няма да мога да източвам още дълго от отровата, която се е впила в тях.
- Така и не разбрах каква е тази тъй люта гной, която ги е обхванала – рече, загрижено лордът.
- Трябва да споделя, че ги е споходило едно от най-лошите неща, които могат да се случат. Филт и Бъдъмба са докоснати от чист Хаос. Както вече виждаш те не кървят, не притежават рани, плътта им не е насечена. Тяхната болка е отвътре. Така напада Хаосът. Впива се като пиявица в душата на някоя обречена твар и изкарва в съзнанията им най-големите им страхове. Не ми се мисли какви умопомрачителни картини вече се редят и точат в главите им. И двамата са силни духом, според мен ще издържат дни, може би седмици на мъченията. Но Хаосът е непреклонен, накрая той ще надделее, а съзнанията им ще се пречупят. Сегашното им състояние е само началото. Скоро кожата им ще премине от бял в сив цвят, а не след дълго и черен. Ще продължават да пелтечат безсмислени слова, ще започнат да ходят насън, даже може и да надигнат оръжие срещу нас. Хаосът може да ги накара на мислят нас за враговете. Той няма да се спре докато душите им не са на ръба на лудостта. Тогава те ще напуснат телата си, а озлобените им духове ще изтребват всичко, което им се изпречи. Точно в този момент Властелините на Хаоса ще ги сграбчат и ще ги превърнат в същата онази гнила пихтия, която ни преследваше преди малко. В този миг ти, Астрикол, трябва да решиш дали те ще живеят или ще мрат от твоето острие.
- Каква жестока съдба. – продума тъмният елф, изслушал разказа. – пожелавам такава орис само и единствено на онези копелета, боговете.
Има ли начин да им се помогне, да се отърват от частиците Хаос в себе си.
- Естествено, че има! – обнадеждаващо каза Херанор, връщайки усмивката на лицето на Астрикол. – Но не и с лековете, които този свят притежава.
Смъртоносните думи направиха Звездното чедо още по-посърнал.
- Единственият начин е да намерим друг представител на моята раса. Себеподобен,такъв като мен. Когато все още продължаваше Войната на Измеренията, нашите вещи лечители изцеряваха докоснатите от Хаоса. При това доста успешно, бих добавил. Аз самият не мога да ги излекувам. Моята мощ бе загубена безвъзвратно преди много векове. Бих могъл само да притъпявам мъките им. Ако успеем да издирим обаче оцелял представител на моя род, той със сигурност ще помогне на хората ти. – довърши демонът.
- Виждам, че помагаш, виждам че те е грижа, понякога се чудя защо те наричат демон – продума Астрикол – но аз знам, че зад добрите ти намерения има и други, скрити мотиви. Известно ми е, че копнееш да намериш себеподобен, за да се върнеш в своето измерение на елементите.
- Не са лъжа думите ти. Като отворен свитък съм аз за теб – отсече Херанор. – Естествено е че желая да се завърна в сърцето на Мрака и обятията на Огъня. Естествено, че искам да помогна с малкото ми останала енергия да възобновя погубения ми свят. Но аз не те лъжа, Астрикол. Не съм такъв лицемер или използвач. За да се излекуват Филт и Бъдъмба трябва да намеря чедо на Мрака и Огъня. Само тогава ще ги споходи спасение.
- Въпреки, че тяхното спасение може да значи разделяне с теб, щом трябва да се открие такова същество, целият „Вятър” е с теб. Имаш думата ми. Но къде из тези предели се намира някой като теб? Сам си ми споделял, че повечето от тази тъй странна раса са избити, а една шепа са пръснати из измеренията. – разбиращо рече лордът.
Демонът го изгледа със сияещият си поглед и върна надеждата с думите:
- Аз мисля, че имам представа. Още преди да зачна да ти помагам в твоята борба срещу боговете, след дълги скитания из този свят усетих приятно позната енергия. Веднага разпознах двата аспекта на моето същестуване. Огънят ме погали нежно, а мракът ме обви кротко в дланта си. Усещайки себеподобен веднага се зарадвах, че най-накрая се оказва, че не съм сам в търсенето си.
Херанор повдигна рогатата си, обляна в пламъци и магма глава към небесата и възторжено продължи:
- Незнам какво ме спря да потърся родственика си в онзи момент. Дали скорошната ми среща с теб, дали желанието да помогна на онзи вълчеподобен, който сега лежи в обятията на Морро, или някаква странна прищявка на съдбата. Сега обаче изплетената нишка на моята орис отново ме води към заветния ми себеподобен. Намерим ли го, аз ти гарантирам, че Филт и Бъдъмба ще бъдат както преди.
- Щом това е ключът към тяхното спасение, нека така да бъде, дори и това да значи да те загубя като част от отряда си. Съмнява ме, че ако намерим този друг подобен на теб, ще пожелаеш да останеш тук. Ще уважа решението ти. Не си ми роб все пак. – довърши с заключение Астрикол.
- Честта е твоя неразделна черта – каза с умиление Огненоокият, а пламъкът в очите му засия с мека топлина.
- Хм, чест. Забравил съм я тази дума. Просто правя и давам всичко в името на верните ми съратници.
- В теб има повече доблест и достойнство, отколкото можеш да си представиш – добронамерено рече Херанор, след което мълчаливо продължи да попива негативните емоции на страдащите.
Астрикол също се умълча, като продължи да пуши от дървената си лула, потънал в размишления. Унесен в мислите си как отново ще поеме на път с нова задача на плещите си, усети как сънят, идвайки с новото утро надделява над него и го поемаше мудно в прегръдката си. Рязък шум обаче наруши унеса му и го разбуди. От близкия, гъст храст изневиделица изскочи Аери. Тя дишаше тежко, поемайки насечени и изморени глътки въздух. Елфата влачеше застрашително и болезнено единият си крак. След миг сепналият се Астрикол съзря, че от бедрото и стърчи стрела. Аери падна на колене и сигурно щеше да се свлече на земята от изтощение, ако Звездното дете не я беше хванало и поело.
- Какво стана! Докладвай веднага! – отсече елфът, без да се замисля особено.
Елфата само леко повдигна глава, хвърли му кратък, небрежен поглед, изплю храчка кръв и едвам промълви:
- Идат!

 
VargDate: Monday, 28.06.2010, 06:27 | Message # 3
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
„Парче шесто – Отново по ръба на острието”

Изтощението може да накара човек да се пречупи, да полудее, да падне на земята, изморен от всичко, даже и да умре. Въпреки това изтощението неразривно е свързано с целта. Именно тя е тази, която кара тварите да открият своя предел, дори да се опитат да ги превъзмогнат, да поставят на изпитание способностите и възможностите си, даже и да ги прехвърлят. Щом има цел, тяло душа и съзнание са готови на крайни дела, уви понякога свързани със смърт. Поради този факт Аери беше тичала със скоростта на стрела, за да извести „Вятъра” за поредната, нова опасност. Беше обиколила лагера поне дузина пъти с цел оглед на околните обрасли полета и скътани горички. Тази тактика отдавна бе възприета от „Вятъра”. Боговете със зоркият си поглед постоянно следяха скиталците от отряда, постоянно се надяваха „ветровитите” войни да сбъркат, за да може небесните властелини да стоварят целия си гняв върху им. Аери се славеше с бързината и тишината с които върши задачите си. Кривите и саби и метателни ножове бяха постоянно приготвени за идеща опасност. Но щом безмилостната стрела се заби в бедрото и, докато тя извършваше поредният си обход, дори и елфическата и пъргавина и взор не и помогнаха да пропусне жадният за кръв метал, който се заби в нея без капчица угризение. Елфата знаеше, че сама не може да спре новият, тайнствен нападател, затова със сетни сили, оставяща кървава диря, тя се затътри към лагера. Тя постоянно се препъваше, падаше, оплиташе стъпалата си в криви корени и гъсти бурени. Със всяка крачка кръвозагубата ставаше все по-голяма и голяма. Алената течност на живота методично се спускаше по целия и крак, а кожената и обувка вече бе подгизнала и придобила червен оттенък. Погледът и започна да се замъглява, постоянно и причерняваше, непрестанно и се привиждаха врагове в близките трънаци или иззад дърветата. Пренебрегвайки игричките на собственото си съзнание, със сигурност причинени от божествена намеса, Аери продължаваше да упорства, въпреки че всичко беше срещу нея. Тя си знаеше, че със всяка изминала крачка се приближава все повече до своите съратници, до заветно спасение, до лек за раната и защита от вражите остриета. През целия път я гонеше онова проклето чувство, че всеки момент нещо или някой ще я докопа, ще забие меч в гърба и, ще се излее кръв, а душата и ще полети към отвъдното, докато убийците се гаврят с трупа и.
“Ето ги! Виждам ги! Идат… В сенките са. След малко ще ме хванат в желязна прегръдка. Врящи бездни на Пъкъла! Още малко и ще ме сграбчат в ледена прегръдка. Ще мра!” – гласяха разбърканите мисли на уплашената душа.
Студът и страхът здраво се бяха вкопчили в мислите на елфата. Халюцинациите започваха да взимат връх в измъченото съзнание на Аери. Чувството за обреченост бавно я обгръщаше в пелена от слабост и отпадналост, подпомогнато от продължаващата да се лее кръв. Чезнещата надежда почти се бе изляла, свършила, когато премреженият и поглед съзря лагерните огньове на „Източен Вятър”. Преизпълнена с нова сила, тя напъна мускулите си и с последен напън, съпътстван от насечени стонове, тя съумя да се дотътри до първото топло огнище, което видя. Меката топлина и сивкавият, безплътен пушек я обвиха в опиянението на спасението. Първият силует, до който тя смогна да се завлече беше осветената фигура на Астрикол. Въпреки че беше достигнала предела на силите си, даже го беше прехвърлила, горската елфа успя само да изрече смесените с кървава слюнка думи „Идат”, след което изпадна в несвяст, вследствие на телесно и нервно изтощение.
Астрикол не загуби никакво време да се грижи за ранената си подчинена. Въпреки че успя да я хване докато не припадне, миг след словата и, той я пусна грубо на земята. Докато тялото падаше с тъп звук върху пръстта на смъртоносно разстояние от горящият огън, мечовете му вече бяха напуснали хладните си ножници и бяха здраво стиснати от черните му ръце, готови да убиват. В този момент започнаха да прехвърчат първите стрели, които със свистящ звук се забиваха в дървета, изгаряха в огнищата или запознаваха плътта със смъртта. Някои от „Вятъра” изкрещяха от загнездилите се в тях чернопери стрели. Сабаян бе от първите пронизани. Тролът буквално бе надупчен и заприлича на таралеж. Поне четири или пет стрели се сгушиха една до друга в едрият му торс. Дебелата му кожа издържаше някои от гибелните игли, но повечето се забиваха без милост в него, докато той се строполяваше, неспособен да се защитава. При вида на падащият си съратник, „Вятърът” се окопити от изненадващата атака и зае позиции за защита. Кико вече бе запратила първата от собствените си белопери стрели нейде из дебрите на гората. Оттам някъде се чу вик и звуци от среща на метална броня с земя. Точността не елфата бе безгрешна. Без да чака команда, Дециус от своя страна вече бе наредил Юмрука си във формация. Стената от щитове се сгъсти с настръхнали напред копия и мечове. Въпреки, че нямаше щит Астрикол беше редом с тях готов да посече първият изпречил се на пътя му, последван от масивният Херанор. Морро веднага се надигна и сграбчи черното копие на съпруга си, готова да го защитава до последно. Самият Варг се опита да се надигне, но рухна в агония, последвана от вълчи рев. Останалите не чакаха заповед, а започваха да изнасят ранените в мрака на гората. Фолко качи ранената Аери на плещите си и я понесе към спасението на гъстите трънаци. Останалите понесоха на ръце стенещите Бъдъмба и Филт. Някои бяха и обзети от страх, a може би разум или инстинкт за самосъхранение. Гуен Присмехулницата при вида на свистящите смъртоносни стрели побягна към гората и се спотаи незнайно къде из храсталаците. Беше и пределно ясно, че тя няма да издържи дълго в директна битка срещу тежко въоръжени пехотинци, затова предпочете да се покрие нейде из спасителните сенки на загиващите дървета, макар действията и да изглеждаха като деяния на страхлив човек.
Нейде из сплетените дървета прокънтя рог. Звуци от шумящ метал и тежки стъпки се доближаваха до формацията на Дециус.
- Сгъстете строя! Щит до щит, тяло до тяло! Ще се бием до последно! В името на Астрикол, до смърт. – Изкрещя високият командир на щитоносците.
Като един, подчинените с вик посрещнаха първите нападатели. Те вече се различаваха в разреждащият се мрак. Атакуващите бяха няколко десетки, носеха тежки подрънкващи брони, държаха тежки щитове и дълги пики. Зад тях се открояваха фигурите на ездачи, снабдени с тежки щурмови арбалети, които не спираха да изпращат стрели по строя на „Вятъра”. Новата заплаха бе едва на разтег от верните на Астрикол, когато насочи пиките си напред и на свой ред сгъсти редиците си. Грохотът от сблъсъка бе страшен. Копия и мечове се счупиха, щитове изскърцаха, тела изстенаха. Няколко от враговете се нанизаха на остриетата на „Вятъра”, но строят на Дециус се наруши. Астрикол танцуваше със тънките си, подобни на саби, едноостри мечове и се обграждаше със стена от трупове. Херанор не му оставаше длъжен като непреклонимо пазеше гърба на Главатаря и украсяваше безжизнената пръст с тяло след тяло. Без значение, че издържаха първата схватка и простряха неколцина врагове в смъртни пози, строят на „Вятъра” се огъна и започна да се разчупва. Астрикол се спря за момент и видя как верните му губят битката. Враговете вече нахлуваха в лагера и се сблъскаха с останалите му подчинени. Тъмният елф трябваше да избира между това да загуби всички или да се изтегли с по-малко жертви. Съзнанието му прехвърли набързо възможните сценарии и след миг викът прокънтя из лагера:
- Източен Вятър, потъвай в сенките! Политайте веднага и се спасявайте в пазвата на гората, ако ви се живее!
- Астрикол, ние ще останем, за да прикриваме бягството.
Астрикол се извърна, изпълнен с гняв, че някой не изпълнява заповедите му. Беше Дециус, който току що измъкваше късият си меч от нечие бронирани, вражеско тяло.
- Не ме ли слушаш, мизерник такъв?! – изруга го елфът в пристъп на ярост – Да не си полудял?! Изчезвай ми от погледа веднага и се заривай в сенките на гората.
- Моята линия е единственото, което пази всички ни от гибел. Послушай ме, за да не си и ти след малко след погиналите. Аз и моите хора ще ги задържим, ако трябва до смърт. След това ще се изтеглим към останалите – бавно рече Ливиус.
Дълбок, изпълнен с смесени чувства стон излезе от гърдите на Астрикол. Окопитил се малко от жестокостта на битката, той разбра, че това е единственият начин да спаси останалите си живи хора. Лордът даже нищо не изрече, постави десницата си върху рамото на Дециус, кимна му окуражително и се понесе към мрака на гората, последван от Огненоокият Херанор.
Повечето от „Вятъра” вече се бяха изнесли набързо от унищоженият лагер. Кико все още не бе слязла от мъртвата върба и продължаваше да обсипва вразите със смъртоносните си приятелки.
Морро от своя страна се мъчеше да тътри обездвиженият си съпруг до спасението на близките трънаци, но тежките му доспехи все повече затрудняваха състрадателните и опити. Накрая тя бе обградена от малцина бронирани пешаци. Тя отпусна ефирната си прегръдка и сграбчи сабята, висяща на гърба и, в последен отчаян опит да спаси двамата. Дециус пък нареди на хората си да се бият гръб в гръб, вследствие на което формацията им заприлича на непробиваема костенурка, осеяна със стърчащи остриета. Враговете обаче изглежда бяха приготвени за всичко. В лагера нахлуха конниците, носещи дълги, навити ласа и гъсти мрежи с тежки камъни по краищата. Ездачите използваха ласата си, за да захванат щитовете и глезените на отчаяните Юмруци. Един по един те падаха, спънати в направените от сухожилия въжета, след което се оплитаха в дебелите, здраво сплетени, хвърлени по тях мрежи. Накрая, сам и ранен на няколко места остана Дециус, който със нащърбен меч и сцепен щит продължаваше безкрайната си съпротива. След миг обаче усети рязка болка и топла кръв, която се стичаше по рамото му. Някой го беше издебнал в гръб и беше нанесъл изненадващ удар. След още няколко мига човекът усети мощен, смазващ удар върху главата си. Изневиделица масивен боздуган се стовари отгоре му. По-голямата част от натиска бе издържан от украсеният му с ален гребен и пера шлем, но шокът от болката бе прекалено голям и храбрият ратник се стовари в несвяст близо до пленените си хора. Очевидно спечелили битката, нападателите се приготвяха да довършат както оплелите се щитоносци, така и все още сражаващата се Морро, когато прозвуча втори рог. Още малко и враговете щяха да доубият оцелелите и да сломят тяхната съпротива на „Вятъра”, когато те бавно и спокойно се отдръпнаха и отдалечиха оръжията си от пленниците.
Дочу се нов конски тропот. Измежду две дървета с шумен тропот се появи едър, дорест жребец, носещ брониран ездач. Лъскавата му, украсена с златисти кантове и издълбани шевици броня, осеяният с рубини, положен в богато инкрустирана ножница меч, лъщящият му на лунна светлина шлем, носещ странни руни и подобни на паякови крака израстъци, издаваха високото му потекло. Отстрани на задните хълбоци на коня му висеше бляскав щит, извезан със странен герб – голям паяк, пуснал своите мрежи по цялата повърхност на щита. Новодошлият пусна юздите и без да губи излишно време слезе на земята, като повдигна забралото на шлема си. Отнеха му няколко мига да огледа и прецени обстановката. Първи той съзря вече спрелите съпротивата си, изморени Юмруци.
- Тези ги вържете и оковете. Ще свършат хубава работа в робската ми армия – рече благородникът. Гласът му бе изпълнен с ледено коравосърдечие и жестокост, лишен от всякакво чувство и емоция. – Онзи, който падна последен особено го искам. Личи му, че е превъзходен командир, за разлика от повечето некадърници в армията ми. С такива хора ще свалим престолонаследничката. – довърши студено аристократът.
Погледът му веднага бе привлечен от преуморената Морро, която не секваше съпротивата. Командирът се насочи хищно към нея, но глезенът му беше хванат от нечия ръка. Тя принадлежете на почти умрелият Сабаян, който още имаше някаква сила и живот в него. Опитът му за последна съпротива веднага бе сломен, тъй като благородникът светкавично извади мечът си и го заби с все сила между гърлото и ключицата на тролът. Несретникът изстена, издаде последен звук и душата му се отдели от тялото. Безмилостният водач вдигна облечената си в бронирана ръкавица ръка, поради което войниците му се отдръпнаха от вампиресата. Тя самата, ранена на десетина места, едвам стискаше сабята си. Още малко и щеше да припадне от изтощение и отчаяние. Намерението да спаси демоничният и съпруг я караха да не се предава. Новодошлият даже не се и стрестна, а просто насочи меча си към нея и с едно добре премерено движение изби острието от ръцете на Морро. Самата тя, измъчена и агонизираща, даже нямаше време да реагира в изненадата си. Този бе очевадно добър в боравенето с меч. След миг той се озова зад нея и изви китките и. Желязната му хватка я накара да изпищи от болка. Щом аристократът усети, че тя е напълно сломена, той грубо я блъсна в един от подчинените си с думите:
- Тази я вържи за коня ми. Нека се влачи докато стигнем целта си. Ако издържи значи си струва да бъде най-красивото бижу сред личните ми робини. Хм, при това и вампир. Бледата и кожа, дълбокият поглед, нежните длани, хубавите форми. Колко е прекрасна! Ще се възползвам от нея. – властнически и похотливо рече този лорд.
– И само някой от вас свине да е посмял да я докосне с пръст. Собственоръчно ще го разделя със слабините му – бездушно и гръмогласно разгласи благородникът, смутявайки ратниците си.
- Само да си я пипнал! Ще те изкормя докато си жив, ще те накарам да си видиш вътрешностите, нещастник такъв! Ще те прекърша на две, животно!– прекъсна мислите му нечий ръмжащ глас.
Непознатият веднага извърна поглед към лазещият към него Варг. Лунният вълк се опитваше да стигне крадеца на жена му, като го сграбчи с ноктите си. Първият само го изгледа презрително и рече подигравателно:
- Я виж ти! Псето нарича мен животно. Каква наглост! Каква арогантност! Харесва ми! Слушай ме изчадие такова – продължи лордът, сграбчвайки Варг за козината между ушите – Ще те оставя жив, за да можеш да се само съжаляваш, че не си могъл да спасиш възлюбената си. Ще си жив, за да носиш срама от този твой провал. Ако имаш поне разум във въшлясалата си кратуна, няма да ме последваш, нито нея. Разбра ли ме, мръсно изчадие?! – довърши мъчителят, като внезапни и грубо разтресе главата на Единакът. В отговор Варг примигна в нервен тик и без да пророни дума се опита да захапе пръстите и дланта на аристократът. Единствено бързата реакция спаси ръката на благородникът. Той блъсна жестоко главата на демона в земята и нареди:
- Лейтенант, научи този пес на малко обноски.
Няколко войници наобиколиха Варг и започнаха безмилостно да го удрят с тъпите страни на копията си. Вълкът се превиваше и ръмжеше в своята безпомощност, докато плюеше слюнка и кръв. Докато крадецът на жена му се отдалечаваше, а ратниците му го следваха, приключили с долното си дело със сетни сили Варг изкрещя:
- Чуй ме, гад такава! От този ден насетне ти си мой смъртен враг. Не ще намеря покой, докато не те намеря и погубя. Чу ли ме?! Дорде не дойде денят, когато твоят писък и моят смях не се срещнат и смесят, аз почивка няма да видя! Заклевам се в Белязаният си бог и Вълчият си род – гневно изрева Варг, като не след дълго изпадна в несвяст.
Носителят на Варговото проклятие даже и не обърна внимание на проклятията, а се наслаждаваше на новопридобитата си плячка. Морро вече завързана, едвам креташе подир коня и от време на време извръщаше поглед към пребитият си съпруг. Тя не издържа, сълзите вече напираха в очите и тя избухна в грозен, страдален плач. Радостта на благородника бе нарушена от един от войниците му:
- Извинете милорд, но какво да правим с онази там?
Лордът спря погледа си на Кико, която все още не беше слязла от дървото и до край бе засипвала враговете със стрели. Последната и стрела вече бе окупирала тетивата и се надяваше да спре нечий живот. Елфата хаотично местеше лъка си от цел на цел, достатъчен знак, че се е отчаяла до краен предел и е загубила надежда. Няколко ратници бяха наобиколили върбата и я дебнеха, с намерението да я нанижат на пиките си. За нейно щастие стволът бе прекалено висок, а короната прекалено гъста, за да се раздели тя с живота си. Един нещастник се бе пробвал да се покатери и свали от върха, но се озова в е едно от огнищата със стърчаща от гърлото стрела. Водачът изпитателно огледа цялото дърво, спря взорът си върху горската елфа и съвсем бездушно отсече:
- Изгорете дървото! Нека гори и се пържи. Тези нещастници други и не заслужават.
Само след миг пращяща, полуизгоряла главня бе взета от нечие огнище и хвърлена в корените на върбата. Изсушената кора мигновено се запали, а огнените езици бавно пълзяха към клоните, листата и плътта на Кико. Елфата се изпълни с паника, защото знаеше, че ако скочи от върха или ще се наниже на вражите копия или ще се потроши смъртоносно в твърдата пръст. Оставаше и само да чака бавната си кончина.
Ратниците се строиха в плътна колона и започнаха да се изнасят от лагера. Няколко пазеха окованите в пранги и вериги щитоносци. Припадналите от раните си Дециус и Ниристас бяха вързани за още два коня и бяха повлечени към дълбините на гората. Най-отпред яздеше непознатият благородник, който водеше колоната към откритите полета, граничещи с гората. От време на време ръгаше коня си с острите си, метални шпори или го шибваше жестоко с тънкият си камшик. Зад него препъвайки и падайки, с прокъсани дрехи и угаснала надежда се влачеше подпухналата от плач Моро.
Спасилите се войни на „Вятъра” се бяха покрили в далечните трънаци и ругаеха наум безсилието си. Гневните им мисли бяха прекъсвани единствено от скверните проклятия на разбудилият, окопитил се Варг и безпомощните, лишени от надежда писъци на Кико.

„Парче седмо – Разцепление”

Смазани като обречен селски бунт, прекършени като яки клони под напора на сурова виелица, обезобразени като жертва, убита от дебнещ хищник – това бяха в момента членовете на „Източен вятър”. Дециус заедно с целия си отряд от щитоносци бе пленен, неколцина бяха погинали, повечето лежаха в гъстите храсти и беряха живот, само шепа хора бяха годни да свършат каквото и да е. Състоянието бе плачевно за скитниците. Бяха останали даже без златици. Онези гадове бяха ограбили всичко от злочестите „ветровити” мъченици. Нивга положението за „Вятъра” не бе толкоз страшно. Не че преди опасността и смъртта не се бяха впивали в съдбата на скиталците и не ги завъртаха в гибелните цикли на безпощадните си колела. Но сега безизходицата накара дори най-смелите и надяващите се да се отчаят.
Бавно, един по един, оцелелите, който все още можеха да се държат на краката си, се върнаха до разхвърляните, горящи останки на лагера си. Сред тях бяха Астрикол, Херанор, Гуен и Фолко. Останалите се грижеха за ранените или самите те бяха надупчени и посечени. Присмехулницата се приближи до жалкото подобие на Варг, който продължаваше да стене и превива. Демонът като че ли плачеше, тъй като болезнени хрипове идваха от вътрешностите му. Елфата протегна тънките си пръсти и посегна към пазвата си, за да вземе поредното си лекарство. Въпреки, че натурата и на крадла я свързваше с отрови и опиати, поради расата си на горски елф, тя разбираше достатъчно и от всякакви целебни билки и корени. Елфата постави дланта си на рамото на Лунния вълк, докато тялото му се тресеше от спазми и гърчове, примесени с тихо ръмжене и присъствие на тиха членоразделна реч.
- Няма я! Повече я няма! Откраднаха ми я! Нищо не можех да сторя! Проклети да сте всички! Проклет да съм и аз самия! – приглушено нареждаше Варг. – Как можах да го допусна?! Вълчице моя, къде те отведоха? Как смеят… - сви юмрук той, сграбчвайки цяла буца пръст – Долни говеда… - Разтвори челюст, лъснаха зъби – Ще ги разчленя до един… Без милост… Без пощада… До един… Като стадо овце… Ще се къпя в кръвта им… Ще се въргалям в телата им… Ще ръфам месата им…
В този момент Варг усети ръката на Гуен на плещите си. В гневен изблик той понечи да я захапе за вратните жили. Дали от бързата си реакция, или от уплаха от изненадата, елфата успя да се отдръпне на безопасно разстояние, докато челюстите на демона насмалко се сключиха около главата и. Единственото, което демонът успя да захапе беше тежкият, наситен въздух и шляещите се прашинки пепел.
- Варг, кой го няма? Кажи ми кой е бил откраднат? – загрижено рече елфата.
- Сляпа ли си, нещастнице?! Отвлякоха Морро пред очите ми и нищо не можех да направя. Остави ме! Махай се от мен, ако не искаш да последваш Сабаян. А ако ме докоснеш още един път със сигурност ще се присъединиш към него, ясно ли ти е, елф мизерен?! – ръмжеше Варг, като постоянно хриптеше.
Гуен само преглътна уплашено, но веднага щом се съвзе от шока и вдяна, че вампиресата липсваше и очевидно бе отвлечена от нападателите, тя без да пророни и дума, веднага се затича към следите от конски копита и тежки пътни ботуши. Спонтанното и непремерено действие хвана погледа на Астрикол, който изкрещя зад отдалечаващата се елфа:
- Къде тръгна? Почакай малко. Спри се! Веднага!
Кой демон или дух те обзе, че така побягваш от другарите си?!
Гуен нито намали бързината на хода си, нито пък обърна глава за да чуе думите на Лорда.
- О, добре! Бягай към смъртта си, щом желаеш. – завърши крясъците си Астрикол, като шепнешком добави – Поне ако ти е писано да живееш, ела при мен жива, заедно с Морро.
Въпреки че думите на тъмният елф бяха повече от коравосърдечни, той все пак се грижеше за хората си и изпитваше известно състрадание и загриженост към тях. Те бяха обвързали ориста си него да сломят и пречупят боговете. В това се бяха зарекли до смърт. Трудоемката съдба на „Вятъра” обаче го беше направила суров и безкомпромисен. Само една дребна грешка можеше да струва живота на всички. Затова той не можеше да си позволи дори едно залитане и държеше всички изкъсо, подобно на ветеран спрямо калпави новаци. Това и обясняваше неговата грубост и безцеремониалност. Той и нямаше друг избор. В странната смесица от същества и твари, с пъстрата подобна на палитра сган, наречена „Източен Вятър”, той бе спойката, той бе елементът, който свързваше всички останали в едно.
- Знаеш че връзката между двете е силна. – прекъснаха мислите на Астрикол словата на Херанор – Пределно ти е ясно, че щом едната се повърне от пътя си, другата ще я последва. Ако ръба на острието е опряно в гърлото на едната, то другата веднага ще го поеме заради първата. Ако едната премине през дверите на Пъкъла, то другата без да се замисли, ще последва стъпките и. Мислех, че това ти е известно?!
- Да, познато чувство. – отсече тъмният елф - Все още такива объркани мисли спохождат съзнанието ми. Разсъждавам над факта, дали съм готов да дам такава жертва за някоя твар. Дали заради отвлечената Ле Гуйн, дали онзи превиващ се вълчи демон или умиращият Филт, дали заради теб, Огненооки!
- Ти все още пазиш чистотата на кръвта си. Съхраняваш нужната чест и доблест в брънките на съзнанието си. Пази я. В най-тъмните и обречени моменти, тези ти качества ще те спасят. Помни словата ми, помни ги добре. Не позволявай да потънат в забрава. Боговете все още не са разпрострели властта си над теб. Известно ми е, че ти е трудно. Борбата е безпощадна, но ти не си сам в нея. Нас ни обвързва една едничка цел – взаимна гибел за ония божествени говеда. Опази себе си, ще опазиш „Вятъра”. Инак само болка, мъчения и бавна смърт очаква всички ни. – завърши Херанор, изглеждайки многозначително Астрикол, като обърна погледа си към Варг. Лунният Вълк го изгледа сякаш искаше да му извие врата.
- Какво си ме зяпнал?! Няма ли да помогнеш на онази – рече безсърдечно Единакът, като хвърли кратък поглед към горящата върба. Пламъците почти бяха стигнали Кико. Краищата на тъмната и пелерина вече започнаха да изгарят и се стелят на ситна пепел към пръстта.
- Хм, изпитваш състрадание?! Може би ще се научиш на доброта. – одобрително каза Херанор.
- ХА, мечтай си! – прекъсна го Варг – Просто дадохме прекалено много жертви за един дневен цикъл. Мислиш, че долната кучка, покачена там ме засяга?! Смятам, че можеш и сам да си отговориш. Щом обаче върши работа на Лорд Астрикол значи заслужава да живее. Все още! – заключи демонът, оголвайки ехидно два реда бели зъби.
Херанор просто поклати глава. Изпитваше известно състрадание към вълчия демон, искаше да премахне и унищожи проклятието пленило Единакът, но дълбоко във врящата си, но спокойна душа знаеше, че цената за това може да бъде прекалено голяма. И за двамата! Огненоокият нямаше повече време за губене. Още малко и лазещите пламъци щяха да обгърнат Кико в огнена прегръдка. Елфата изглеждаше изгубена. Кривите клонки и нежните жълтеникави листенца едно по едно се превръщаха на прах, поета и поглъщана от пръстта. Ред бе на горската дъщеря да гори. Херанор застана в подножието на дървото, вдигна глава нагоре и без да се помайва заби островърхите се пръсти в обгорената кора. Методично той започна да се изкачва нагоре и да приближава Кико към нейното спасение. Бъдейки чедо на Мрак и Огън, топлината и жегата не го моряха с адска болка, а напротив даваха му лежерно спокойствие. Нямайки време да се наслаждава на жаркото удоволствие, за мигове мелезът се озова при остатъците от най-долните клони. Самата Кико все повече и повече бягаше и се изкачваше по-нагоре и по-нагоре, за да избегне такава страшна гибел. Опитът и за спасение бе обаче напразен. Пламъците за моменти обхванаха както цялата корона, така и бледата плът на елфата. Надавайки болезнен писък, тя закри лицето си с длани, за да се предпази, макар и напразно. Пламтящите езици я обгърнаха, дланите и се покриха с червени мехури, пълни с гной, а от димящата и кожа се образува грозна, кафеникава кора. Косите и също обхванати от огъня изгоряха за по малко от премигване на око, докато огънят обхвана лявата част на лицето и. Външният слой на кожата и се олющи, разкриха се меса и мускули, които бавно, но старателно се опичаха. От островърхото и ухо не бе останало почти нищо, зачервеното и, с изпъкнали капиляри око почти се бе затворило, а зеещата и, врещяща уста се оформи в гротескна гримаса. Напрежението и болката бяха прекалено големи, поради което елфата започна да губи съзнание и олюлявайки се, се насочи стремглаво надолу. В последният момент вече достигналият я Херанор я сграбчи с гигантското си ръчище, като едва не и счупи китката. Без да му мисли, той я положи на гърба си и с премерен скок се озова до вече изгорелите корени на върбата. Самата тя, придружена от звуци на скърцане и пукот след мигове огънa снага и падна прекършена на земята.
Състоянието на Кико бе повече от критично. Половината и лице, както и ръцете до лактите бяха сериозно наранени. Тялото и се тресеше в болезнени гърчове, а от дробовете и излизаха насечени опити за поемане на въздух. Учестеното и дишане беше достатъчно свидетелство, че въпреки страшните наранявания тя все още се бори за живота си. Докато Херанор постави дланите си върху челото и, с цел да попие колкото се може повече болка, Фолко дотича то тялото и, носейки няколко, напоени в вода парцали. Горският елф внимателно ги постави върху обгорелите места. До тримата изникна и Астрикол, който се бе загрижил за вярната на
„Вятъра”. Излишно бе да се пита как е тя. Всичко в нея издаваше, че животът и виси на ръба на бездна. Ако скоро не и се дадеше животоспасяващ лек, тя щеше да последва нещастниците, погинали в днешната нощ. От близките храсти дотърча Кървавия, който докладва, че положението на останали ранени не е по-надеждно. Особено належащ бе безценният цяр за Филт и Бъдъмба.
- Астрикол, какво ще предприемем оттук насетне, по кой път ще поемем? – спокойно запита Фолко.
Тъмният елф изрече нещо, което накара всички да изпаднат в изумление, граничещо с паника:
- „Източен Вятър” ще поеме по пътя на разцеплението – тежко отсече той – Трябва да се разделим!

 
VargDate: Monday, 28.06.2010, 06:28 | Message # 4
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
12[13:16:35] [EW] Eli: Парче Осмо -

Дирята бе все още прясна, бе направена преди мигове. Безброй тежки следи, подредени хаотично се мъдреха по цялото протежение на пътеката. Дърветата, храстите и тревите сякаш нарочно се бяха огънали, за да освободят път на крачещите по нея. Накъсаните на малки парченца есенни листа, накичили пътеката бяха достатъчно свидетелство, че от тук са минали хора. Внезапно мъртвите трънаци, примесени с диви шипки и къпини се разтресоха и от тях изникна тъмна качулата фигура. Благодарение на меките, си кожени обувки и придобитата с годините ловкост тя без особено усилие прескочи бодливите растения и се озова по най-безшумния начин на пътеката. Зората с нежните си ръце вече огряваше целият лес и вещаеше прохладна утрин. Първите слънчеви лъчи огряха вече свалената качулка, русите коси, изразените лицеви черти, островърхите уши и дяволитите, но загрижени и притеснени очи на Гуен. Тя опипа набързо оставените преди малко следи, пое няколко глътки студен въздух и със същата бързина изчезна в гъстака. Даже умиращите наоколо растения не и направиха никакво впечатление – нещо крайнo неприсъщо за нея. В кръвта на нейната раса бе да помага, да се грижи за природата. Присмехулницата сега имаше друга цел – такава, която в момента се препъваше, падаше, влачеше и най-вероятно плачеше зад коня на онзи жесток благородник с паяк на щита.
„ Как можах да го допусна… „- отвеяно си мислеше елфата, докато преодоляваше поредното горско препятствие, тичайки – „… Бях се зарекла да я пазя, ако ще да поема чуждо острие за нея. Аз просто предвидливо се скрих. Тя е имала нужда от мен, а аз страхливо се покрих в дълбините на нощта. Не съм страхлива, просто разумна. Ако знаех, че тя има нужда от помощ веднага щях да се насоча към нейното спасение. Моро, прости ми, че те изпуснах от взора ми! Каквото и да ми коства, аз ще те намеря и освободя от тези робски вериги. Ще те върна цяла и непокварена, ако ще и да пукна в адски мъки. Нека цялото зло се стовари отгоре ми, нека боговете ми пратят всичките си подмолни слуги срещу мен, нека целия свят се обърна против мен. Всяка цена ще платя за твоето спасение, Моро! Така ще се реванширам за моята грешка. „
Измъчвана от вътрешни конфликти със сетни сили, Гуен продължаваше да търчи към крачещата войска. Бързината и леката и крачка все повече я доближаваха до заветната цел. Все пак тя бе сама, не носеше доспехи, само няколко ками и меч за разлика от тежко въоръжените врагове, които бяха покрити от глава до пети в желязо. Острият и слух вече долавяше звуците на ритмичния марш на пехотинците, отчетливият конски тропот на кавалерията и скърцащият звук на колелата на дървени талиги и каруци. Загръщайки се в кафеникавото си наметало, тя приклекна то един стар бряст и разгърна изучаващо погледа си върху колоната, която змиевидно се виеше по малката пътека. Най-отпред крачеше тежка пехота в перфектен строй по двама. Утринните лъчи огряваха изкусно сплетени ризници и майсторки ковани люспести брони. Всеки носеше тежък, дървен щит със сложно извезан, метален обков и дълга пика, която брулеше по-ниските клони. На всеки от островърхите им, метални шлемове бе гравиран по един малък паяк. Страховитата им еднаквост можеше да се нарече красива и пленителна. Единствено се различаха сержантите и офицерите съответно със черни и червени конски опашки, закрепени за шлемовете, които се смесваха със свободно пуснатите им коси, подаващи се изпод ръбовете на набузниците. Зад маршируващите в разпуснат строй яздеха конниците. Ясно се различаваха кожените им сегментни брони, покрити тук таме с миниатюрни метални плочки и кривите саби, висящи на кръста им. Особено впечатление обаче правеха тежките арбалети и претъпканите със стрели колчани, висящи на седлата. Именно тези смъртоносни приспособления бяха отнели толкова много живот миналата вечер. Някои от ездачите държаха тези безмилостни оръжия в ръцете си и дебнеха за евентуална атака. Въпреки очевидната безизразност на лицата на войниците, в очите им се четеше предпазливост и готовност за рат. Нейде из конното подразделение лъщяха доспехите на онази гад – благородникът. Той отвсякъде бе обграден от кавалеристите и нищо не можеше нито да го прониже, нито да го улучи. Накрая на колоната бавно се тътреха няколко,теглени от волове талиги, пълни с продоволствия и плячка. В последната лежаха телата на Дециус и Ниристас, все още не показвайки някакъв признак на живот заради тежките си рани. Зад самата талига вървяха оковани останалите Юмруци под въоръжен ескорт от още конници. Особено впечатление правеше Коргот, който оставяше тънка кървава диря. Пребледнялото му лице, тежките глътки въздух и бавното му влачене нашепваха, че силите го напускат и той скоро ще се строполи, изнемощял на земята.
Колкото и да заслужаваше съчувствие, Коргот в момента не блазнеше чувствата на Гуен. Очите и виждаха единствено изнемощялата фигура на Моро, която едва едва се тътреше подир дорестия жребец. Докато преценяше обстановката, елфата сътворяваше дързък, даже леко прибързан план. Внезапно тя усети нещо студено по ръката си. Приятната хладина бързо премина в смразяваща леденина, обхващаща както кожата, така и съзнанието на Гуен, тъй като тя видя едра змия, която се виеше по дланта и китката и. Цялото същество на Присмехулницата замръзна във времето, като само зениците и се разширяваха, а очите и се заковаха за влечугото. Ярко червената кожа, посипана с черни, обемисти петна свидетелстваше само едно – кралски кротал. Малко, черно раздвоено езиче се подаваше между цепката, която трябваше да бъде уста и лакомо облизваше елфическата кожа. Нейде из устата се намираха два игловидни зъба, скрити във вътрешни кухини. Отровата, която може да бъде изцедена от тях убива моментално. Тъмните, сивкави очички блестяха дяволито и никой не можеше да разбере накъде гледат всъщност. Мазното, слузесто туловище се извиваше бавно към рамото и врата на Гуен, може би за да я захапе, може би просто търсейки място за препичане на токущо изгрялото слънце.
„ Не ще ме обхване страх” – започна да си повтаря наум елфата – „ Няма да му позволя да се вкоп чи в мен и да причини гибелата ми. Инак ще пукна като мърляво куче. Знам какво може да ми причини тази отвратителна твар. Само една, едничка капка е нужна, за да се секне дъхът ми. Погледът ще се премрежи, крайниците ще се обездвижат, кръвообръщението ще спре, съзнанието ще откаже. Не ще ме обхване страх, защото именно той е най-големия убиец. „ – постоянно си повтаряше Гуен, докато секундите и се струваха часове.
Проклетата твар продължаваше смъртоносното си пътешествие по зеленикавия ръкав на елфата. Пулсът и я караше да си мисли че главата и ще се пръсне от напрежение. Тя обаче запази присъствие на духа, като с точно премерено движени сграбчи змийската глава, която вече беше достигнала рамото и. Движението беше изпълнено ефикасно и ефективно и свидетелстваше за елфическата бързина и ловкост. Съдбата обаче имаше извратено чувство за равенство, поне доколкото показваше опитът на Присмехулницата. Спасявайки кожата си от преждевременно ухапване елфата раздвижи трошливите, изсъхнали листа под краката си – достатъчно, леко изшумоляване за тренирания слух на конните стрелци в края на военната колона. Един от ездачите, очевидно някакъв вожд, извърна светкавично поглед точно към храстите, където се беше покрила Гуен, вдигна свит юмрук и разгъна пръсти – фатален сигнал за стрелба. Само след мигове няколко къси стрели вече летяха към елфата. Зениците и разшириха мигновенно, докато тя се намери буквално закована за дървото зад себе си. Гуен Веднага посегна към закопчалката на наметалото си и не след дълго го остави закачено за същото дърво. Крадлата след мигване на око изкара два кинжала от ботушите си и зачака евентуална атака, която не закъсня. Десетина пешаци вече формираха дъга около нея с насочени пики. Гуен съумя да хвърли двете си ками, след което извади красивата си, леко извита сабя. Единственото, което успяха да причинят летящите остриета е да забавят двамата войници, в чиито щитове за забиха. Само след миг дългите върхове на пиките щяха да се забият в нея, да разпорят дрехи и да пият кръв, ако не беше заповедта на сержанта да спрат.
- Тарантулата иска и тази жива! – изрева той и със знак посочи кои двама пехотинци да я задържат.
Те се приближиха до нея и посегнаха с бронираните си ръце да я захванат под мишниците. Съвсем неочаквано още две ками се озоваха в ръцете изпод широките и ръкави. Първата се озова в окото на единия пешак, разряза цялата очна ябълка и удобно се намести в отворилата се кухина. Другото острие проби кожата на бузата на втория нещастник, разтроши кътниците и сряза езика на две. Докато Гуен измъкваше кинжалите от разпорените лица тежък удар от тъп предмет я повали почти в безсънание на земята.
- Започвайте да приготвяте лагера, кучета такива. Тази вечер ще нощуваме тук. Сержант, разположи наблюдателни постове и часови. – раздаваше заповеди някакъв офицер с червена опашка на шлема, свидетелство за високия му ранг, като заключи с гадна, ехидна усмивка: – А тази я заведете в палатката на Генерала. Той ще и се наслади... Както подобава.
Докато наоколо кипеше трескава работа. Издигаха се груби войнишки палатки, нареждаха се стоянки от оръжия, завряха казани, пълни с полу-изгнило месо и топяща се мас. В дълбочината на гората отекваха конски копита – сигнал че леките конни стрелци вече са формирали външната защитна линия. В центъра на лагера се издигаше лъскаво-черна, осмоъгълна палатка. На върха и се мъдреше малка статуетка на едър паяк. Въпреки че тялото му бе малко, краката му постепенно се разширяваха и прерастваха в носещите подпори на постройката. Съоръжението изглеждаше скъпо и екстравагантно като за генерал. Гуен беше грубо въведена и изоставена да се гърчи върху меките килимчета поставени върху тревата. Тя напипа подутината на тила си, видя няколкото съсирека върху пръстите си, след което загледа изучаващо обкръжаващата я среда. Наоколо бяха пръснати евтини, дървени мебели, покрити с меки завивки. Златна и сребърна посуда разнообразяваше тъмната обстановка, а храната по купите и чиниите даже и придаваше свежест. Изгладнялата елфа сграбчи няколко твърди сухара и лакомо ги засмука.
- О, какво нахалство! Започваш да ми харесваш, миличка. – се дочу от дъното на палатката същият онзи глас, който бе донесъл толкова болка на Вятъра миналата вечер. Дали от глад и умора, дали от раната си, Гуен не бе съзряла полу-голата мъжка фигура, показваща се от сумрачните ъгли.
- Гледай да не ти променя мнението – изсъска в отговор Присмехулницата, вече посъвзела се достатъчно.
- Наглостта на проклетата ти раса няма граници, а кучко?! Явно ти трябва урок по смирение и изкупление – отсече властно мъжа и излезе на светло, махайки от себе си полусеблечената си туника, оставайки така както майка го е родила. – Знай, уличнице, че аз, Тарантулата, този който съкруши вас и мизерния ви лагер през отминалата вечер, ще бъда твой учител. А когато свърша с теб, ще изричаш името ми с почитание, а волята ми с желание.
Генералът направи знак на двамата си стражи, които без да се маят хванаха Гуен, грубо тръшнаха главата и в една маса и приковаха елфата по корем на нея. През това време Тарантулата насилствено разтвори краката ти, след което усърдно започна да разкъсва дрехите от бедрата и седалището на момичето...

Морро беше на ръба на полудяване. Тя стоеше вързана с дебело въже за дълбоко забит в земята кол. Вампиресата обикаляше неспокойно около дървото и се тревожеше, без да обръща внимание на похотливите подмятания на наобиколилите я войници. Тя знаеше, че ако някой от тях я докосне, то той ще се раздели със слабините си. Върховният Нокът даже не бе докоснала помията, която трябваше да и бъде вечеря, а я посипа върху лицето на връчилия и този бълвоч. Внезапно още двама войници се появиха отнякъде, влачейки нечие очевидно, безжизнено тяло. Нощното зрение на Морро бе достатъчно развито, за да разбере с прискърбие, че това е именно Гуен. Без капчица милост те я пуснаха близо до завързаната вампиреса. Елфата беше в неопусиемо състояние. Очите и бяха насинени и полу-затворени, от устата ти течеше смесица от слюнка и кръв, най-вероятно бяха избити и няколко зъба. Изпод скъсаните и дрехи си личаха допълнителни натъртвания. Най-големият ужас за Морро обаче бе тънката струя кръв, която се изтичаше от отверстието между краката на Присмехулницата и образуваше малки петънца по дрипите и. Вампиресата пое главата на елфата, положи я нежно върху гръдта си и тихичко зарида. Плачът и се смесваше с измъчените хрипове на Гуен, а кристалнитеи и сълзи с русите, елфически къдрици. Като грижовна вълчица Морро постави Гуен в обятията си, разтвори уста, оголи заострените си зъби и напук на всички, запя. Вместо да я изругаят, околните войници се заслужаха в дивната мелодия.
Малки накъсани облачета скоро доведоха лек ръмеж, който се изсипваше върху лагера. В унисон с чувствата на Морро природата също плачеше заради следната песен:

Ледено

Отвън вече няма живот…
Студът вече мачка всичко…
Всичко до последно…
Ще мре…

В ледена прегръдка…

Листа капят…
В хватката на бризите…
Пожълтели, умиращи…
И мрат…

Птици гинат…
В кървавата пръст…
Засмукани…
И мрат…

Плъхове се завират дълбоко…
С мръсни тела…
С умиращи погледи…
И мрат…

В ледена прегръдка…

Вие се дим…
От жертвени клади…
Хиляди по света…
Се скупчват в клетките си…
И мрат…

Спират надеждата…
Зад стоманени решетки…
Без милост…
Слепи, глухи и неми…
И мрат…

Животът каза стига…
Дотегна му…
Лицемери и егоисти…
Няма вече милост…
Ще мрат…

В ледена прегръдка…

Там виждам мястото си…
Сред смрадта…
От гниеща, горяща плът…
Там ме зове съдбата…
Шепнейки…
Където мрат…

Последна цигара…
Последен зов…
Загасям грубо…
Без разум и мисъл…
С мисълта…
Там, където мрат…

Скърчащ шум…
Пореден повей…
Вест е дошла…
Вратата се отваря…
С гибелните думи…
Ще мра…

Да не забравям…
В ледена прегръдка…

Парче девето: В търсене на огън и мрак.
Всичко неразривно е свързано в един момент с отстъплението. По този на начин гъстите гори с вплетени в тях малки полета отстъпиха място на открита равнина тък-там осеяна с изсъхнали камънаци и изпечени на слънцето, масивни храсти. Растителността от своя страна постепенно се отдръпна, за да освободи място за прахът и пепелта. Двете съставки бяха като море и засмукваха всичко, което дръзнеше да се доближи и заеме място сред тях. Ни тревичка, ни стъбълце беше посмяло да порасте в тази обречена обстановка. Ни птичка, ни гризач, даже буболечки не желаеха да преминат от тук. Само самотни камъни се мъдреха, отдалечени един от друг. Сякаш те бяха единствените вековни жители на това недружелюбно място и нямаше да мръднат, каквото и да става.
- Проклета земя – както винаги ругаеше Варг и започваше поредната трудна стъпка в потъващата земя. Ноктестите му крака, полу-обвити в парчета плат мудно и тежко извършваха предназначението си в сивкаво-черната земя. – Проклета страна – Продължаваше дразнещо да нарежда демонът. – Проклето да е всичко – завърши той.
- Виждам, че лекотата на ругатните ти е по-бърза от крачките ти. Може би ако беше останал да се лекуваш, щеше да си по-ловък в тази изтормозена земя, а не да креташ като дръгливо пале – иронично, но мъдро заключи лъщящият за него Херанор, плътно следван от тътрещият се Дребен. Той изпитваше затруднения с мъкненето на тежкия си щит.
В отговор той получи само заплашително ръмжене. Огненоокият замълча, защото дълбомко в себе си знаеше, че вълкът го възприемаше като брат и никога няма да му посегне. Херанор нарочно бе разпалил пламъците по тялото си, за да вижда пътуващата тройка поне на разтег пред себе си. Незнайни ветрове, най-вероятно предизвикани от боговете, замъгляваха зрението и пълнеха всякакви лицеви отверстия на пътниците като ноздри, уши и усти с прах и пепел. Варг и Дребния затягаха парцалите около главите си, плюеха поетата мръсотия и бършеха течащата пот, примесена с образували се сажди. При Херанор беше точно обратното. Образувалият се сумрак му доставяше известно удоволствие. Освен това със всяка следваща крачка се усещаше жегата. Тук той буквално беше в стихията си.
- Малко остана, Усещам го в себе си. Нашата заветна цел се намира отвъд онзи малък хребет.
- Чудесно! Невероятно! Животът ми направо придоби смисъл – не-по малко иронично му отвърна Варг.
- Не мисля, че сме заслужили такова отношение от теб – съвсем кротко и спокойно му заговори Дребния – На всички ни е толкова трудно, колкото и и на теб. Но не се оплакваме и не мърморим като глезени жени и момиченца.
- Твойто мнение пък кой го е искал, нерез непрокопсал – изрепчи се Лунният вълк, като даже не извърна глава.
Дребния отвори уста и понечи да се защити, но срещна искрящият поглед на Херанор, който само безнадеждно клатеше глава. Нямаше смисъл в момента от свади. Трите демона извършваха последните си мъчителни кракчи, когато стъпиха на ръба на осровърха скала, която прорязвяше околния ландшафт. Пред затрудните им погледи се разкри сломяваща сетивата, грандиозна гледка. Безкрайна маса втърден камък със странна и интересна форма образуваха туловище във формата на конус. Върхът беше изрязан и наподобяваше няколко грамадни зъба, който бяха в състояние да погълнат всичко без изключение. От тази дупка излизаха несекващи облаци от черна пепел и сив прах. Те образуваха безлика пелена върху околната земя и прекъсваха всякакъв живот в радиус поне от няколко левги. На точно-премерени пресекулки като взривна вълна от тази грозна паст се изпускаха злобни езици разтопена магма и изригваха смущаващи изблици на гръмовен тътен. Тя, изхвърлена ненужно,рапиляна като кръв от рана, попадаше върху вече твърдата скала и чертаеше нови интересни, даже смахнати форми. Лавата образуваше миниатюрни рекички и поточета, които подобно на вени и артерии прорязвяха сивите камъни и придаваха живот на гледката с цветовете на зората. Няколко мига тримата стояха онемели пред грохотът на клокочещият вулкан.
- Значи такава дивна прелест изглежда твоя свят! – пръв наруши онемяването им Дребния.
- Да кажем, че е подобен. – одобрително рече Херанор - Но селението ми блести с много повече. А и не забравяй колко опасна и смъртоносна може да бъде една красота. Както и да е. Достигнахме заветната си цел. Някъде сред пепелта е зарината тя.
- И защо ако смея да попитам се намираме тук? – отсече Варг – Защо изминахме толкоз много левги и напуснахме защитата на гористите местности?
- Защото, мили мой съратнико – вече видимо разгневен изрече Херанор. – тук ще намерим представител на моята раса. Чрез неговата енергия и незаменима помощ ще можем да излекуваме раните на Филт и Бъдъмба. Искаш и те да погинат и да последват другите нещастници в дълбините на земята?
- Вариант е все пак. – небрежно каза вълкът – Но ми се струва адски безмислено. И двамата ми изглеждат обречени. Имам чувството, че съдбата за пореден път е решила да разтвори задните си бузи и да излее всичко между тях отгоре ни.
Пламъкът в очите на Огненоокия вече придовиваха син оттенък – достатъчен знак за ярост, а това беше наистина рядък феномен за него. За щастие демонът имаше достатъчен самоконтрол над емоциите си, за да устои на желанието да постави другаря си на мястото му. Херанор застана на ръба на острата скала, на която стояха с думите:
- Вие стойте тук и наблюдавайте. Нататък опасността дебне и за вас става прекалено голяма. Аа ще продължа сам и ще издиря това от което имаме нужда.
- А все пак така и не разбрах как успя да сломиш Плътта на Хаоса при това с едно единствено движение. – внезапно се изказа Дребния в израз на своето любопитство – Аз самият се мислех за загинал.
Херанор рязко се извърна, за миг се доближи до Богом и насочи едрият си пръст към слепоочието му. На върха на нокътя блестеше прашинка светлина, която проникна в черепа на мелеза и се заглезди в съзнанието му.
- Мисля, че така ще е по-лесно и за теб и за мен – добродушно речеХеранор, прескочи малкия ръб и се затича стремглаво надолу, газейки в черната земя, набирайки скорост.
На самия ръб Варг приклекна като беше гушнал копието си, сякаш бе поел самата Морро в обятията си. Мръсните дрипи, с които бе облечен се вееха спокойно от стихията и покриваха частично ризницата, бронята и висящия на гърба му шлем. „ Пази се, братко. Надушвам богове.” – мислеше си Варг и зае да изучава околния пейзаж. За разлика от оставения в мислите си единак, зад него Дребния се държеше за главата, която усилено пулсираше. Войнът едва се държеше на краката си, опря гръб и мишци о един камък и се опита да се окопити. Деянието му обаче беше доста усложнени, тъй като безчет отделни картини започнаха да се саморисуват в съзнанието му.
„ Изправен... Стоеше като скала... Като непоколебим гранит... Като непобедим исполин...Херанор и чакаше... Беше подготвен за рат... Около него бе само наслоен вакуум... И безброй звезди... Безброй светулки... Окупирали небесата... Сред раждащи се и умиращи съзвездия... Сянката му се разстилаше... Като мътна, поглъщаща вода... Приличаше на разкъсана, вееща се мантия... Нежно поета от ветровете... По нея играеха малки пламъчета... Подобни на свободолюбиви комети... Ту сае появяаха, ту изгасваха... В центъра на материята му се оформи глава... Без постоянна форма и подобие... В центъра и заблестяха огнени очи... Около тях затанцуваха змиевидни пламъци... Сякаш оформиха вежди, бузи, скули и устни... „

Варг зорко следеше похода на другаря си по ръба на кратера. Херанор внезапно се стъписа. Той набързо се огледа, сякаш помириса и усети нещо във въздуха. Демонът падна на колене, скръсти крака и повдигна свитите си на юмрук ръце към премреженото от пушек небе. По върховете на ноктите му се образуваха малки пламъчета, а те самите засмукваха части от натежалият въздух примресен с други малки огънчета, които сякап произлизаха от самия ефир. През това време Дребния продължаваше да залита, докато картините продължаваха да се изреждат пред очите му.
„ Срещу него застана нещо... Художник не можеше да го опише... Бард не можеше да го възпее... Хронист да го възхвали... Нещо неописуемо, безмълвно... Лишено от лице, краници, чувства... Това беше Хаоса... Просто една точка в безкрая... С бясна скорост тя се носеше, за да секне живота на Огненоокият... От раменете на Херанор се разпалиха два ярки огъня... От тях се оформиха лакти, ръце, китки и пръсти... Дланите му загребаха шепа материя... Вляха и живителна енергия... Късчето вакуум изригна... И полетя към целта си...”

Херанор продължаваше да седи със изпънати нагоре ръце. След известни мигове на неподвижност Светлоокият разтвори пръсти и започна да описва сложни, подобни на руни движения във въздуха. Ръцете му избухнаха в див пожар, които оставяше зад себе си забележителни дири на разлят пламък и плискащ се мрак.

„ Плътта на Хаоса потрепера... От загнездилия се от нея снаряд от сила... Бързината и намаля, но не гибелната и воля за смърт... Устремът и отново набра инерция... Подкрепен от желание за нечия кончина... Херанор изпъна ръце... Протегна се светкавично... Улови капки ничия материя... Разпали ги могновенно... Ръцете му изписаха пълна окръжност тялото му... Обиколиха го цялото, набирайки мощ... И запратиха още едно кълбо... И още едно... И още едно... За колкото имаше дъх все още демонът... Малки късчета сива материя се късаха... Късаха и изгаряха насред тъмнината... От Плътта на Хаоса... Тя стенеше и започваше да изнемогва... Понечи да изстреля призрачни пипала... Едното достигна целта си... Едната от ръцете на Херанор избухна и изчезна изненадващо в искри... Създанието на Хаоса изстреля ново пипало... Точно към пламтящия поглед на Огненооокия... За да секне пътят му... Да разпилее енергията му... С останалата си здрава ръка Херанор пое пипалото... Чиято острота го заплашваше... Погледът му засия като младолика звезда... От китката му се излюпиха още малки ръчички... Почти като детски... Свързани с невинност и доброта... Те се закопаха в сивата Плът и започнаха да късат... Да дерат... Да съкрушават... От Хаоса се отвориха дупки... Бликащи от късчета изтръганата материя... И болезнен възглас на болка... Огненоокия го разпиля на милиони парченца... И прекрати съществуването му... За добро или за лошо...”

Дребния се намери, докоснал седалището си на твърдата земя. Той примигна няколко пъти, след което ококори очи, за да премине оскъдната светлина през зениците му. След бързото си окопитване, мелезът се огледа и забеляза с все още премреженото си, периферното си зрение приклекналият, умислен Варг.Вълкът гледаше, но сякаш не виждаше нищо, а беше потънал в дълбините на съзнанието си. Като че ли Богом прочете мислите му, макар да знаеше че не бива. Точно в този момент Херанор прескочи ръба на пропастта и се озова близо до Лунният вълк.
- Бързо да тръгваме. Усещам божество в гърлото на вулкана. То вече ни надуши и скоро ще предизвика гръмовно изригване. Трябва да се омитаме от тук – изръси набързо Херанор и без да се мае започна да се спуска от върха на издадената скала.
- Поне плодотворно ли беше спускането ти – отвърна Варг толкова спокойно сякаш не беше той.
- Донякъде да, донякъде не – отговори другият демон, като преодоляваше поредното каменно препятствие – Долу наистина имаше енергия на някой от моята раса. За жалост беше останала само енергията. Някой вече я беше пръснал по този свят. Жалко, защото това удължава престоя ми тук. Поне успях да събера достатъчно остатъчна мощ, за да излекувам Филт и Бъдъмба.

Дребния вече достатъчно събуден , за да говори и да се движи отправи своя въпрос:
- Какво ми направи? Като че ли вкара нечии чужд живот в главата ми!
- Просто закопах мои спомени в съзнанието ти. – отвърна любезно Херанор – Не е никак трудно за някои с моите способности. Мога да те накарам да изживееш целия ми живот с едно докосване. Е, не е мн препоръчително. Съзнанието ти не притежава такава концентрация, че да издържи напрежението.
- Но пред очите ми се сменяха толкова много моменти, толкова бързо, че сякаш нямаха връзка помежду си. Виждах черен небосвод, осеян със звезди. Теб без форма, само черна маса с играещи по нея пламъци.
- Цялата сцена, която ти пратих е част от Енергийното измерение. Може би трябва да добава, че аз съществувам на две места. Материалната ми форма тук и енергийната ми форма, която сега се рее сама из това друго селение. Това разцепление се наложи след разпадането на измерението ми. Защо мислиш, че битката в материалния свят приключи за мигове, а в селението на Енергията продължи значително по-дълго. Нашата битка беше на енергийно, а не на материално ниво. Спомням си, че когато водихме война със Селението на Хаоса, битките приключваха за няколко момента, дори когато в тях участваха стотици хиляди. Просто те се водеха в пълната си сила в Енергийното измерение. Крайният ефект бе изчезване на материалните ни тела и разпиляване на живителната ни енергия. Това, което виждаш пред себе си е просто повърхностна черупка. Под нея се крие истинската ми същност.
- Продължавам да не разбирам – каза недоумяващо Дребния.
- Не се тревожи. Жалкият ти мозък няма и да може да разбере – намеси се обидно Варг. – Ще направиш напразен опит да вденеш тези факти. За съзнанието ти ще е прекалено трудно – довърши той и се засили след вече тичащият надолу Херанор.
Дребния направи изненадана гримаса, извърна поглед към вече изригналия вулкан и последва тичащите си съратници. Нещо дълбоко скрито в мелеза, таящо себе си в дебрите на душата и яко сграбчило я, каза на себе си, хиляйки се:
„Не е толкоз трудно за моето съзнание! „

Message edited by Varg - Monday, 28.06.2010, 20:20
 
VargDate: Monday, 28.06.2010, 06:29 | Message # 5
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
Парче десето: По дирите на спасението

Под обсада! Каква кървава епопея! Тоз който е посмял да атакува го очаква единствено стрела, летящ надолу камък или изливащо се вряло олио, може би и е черен катран. Тежки ще са загубите, но приемлива и нужна е целта. За този който няма друг избор освен да се защитава е благословен да се крие зад здравите си укрепления, но е и обречен на все повече приближаващ се глад, жажда и болести под натиска на затварящия се капан. Дали от стратегическа или тактическа гледна точка, дали заради заграбени богатства или просто заради варварско кръвопролитие обсадите винаги ще съпътстват грозния път на войната.

Слънцето почти беше завършило небесния си път и се канеше да отстъпи мястото си в небосвода на сестра си Луната. Слънчевият бог се беше изморил да обикаля земята за този ден и се готвеше да се оттегли за заслужена почивка. Така той щеше да събере сили през нощта и отново да се появи на следващата сутрин. Като епилог на живителния си път Слънцето щеше да остави безформени, но прекрасни картини. Така жълтото и оранжевото щяха да отстъпят пред кърваво червеното, а то от своя страна се щеше да се преклони пред тюркоазено-синьо, преливащо в нюанси на кадифено-синьо и виолетово. До това време обаче малката му сестра щеше да осветява небосклона с отразената си, но въпреки това нежна светлина. Лунните лъчи проникваха стремглаво през въздуха, заобикаляха дръвчета, тревички и камънаци, като чертаеха причудливи форми и игриви,разчупени сенки по земята. Отиващото си пълнолуние обаче разкриваше и други, далеч по-отвратителни за окото гледки. Виждаха се пръснати мъртви тела, простреляни със литнали стрели, смазани от хвърлени камъни или обезобразени от леещ се течен метал. Открояваха се запалени палатки и стенобойни машини. Тук-там се срещаха захвърлени оръжия, брони и друг инвентар. Досами трупището се извисяваха средно-високи сивкави стени, осеяни със вдлъбнатини и черни петна от ударилите ги горящи снаряди от катапулти и требушета. До стената се мъдреха таран и няколко малки бойни кули, заприличали на игленици, заради множеството стрели, сгушили се сред дървото и нещавената животинска кожа, от която бяха изградени приспособленията за успешна обсада. Едната от кулите догаряше в последни пламъци, а около нея се търкаляха овъглени трупове, смесени с гаснеща жар. Плиткият ров беше пълен с подострени колове и още мъртви нещастници. Масивната порта беше разбита, а металната решетка, разцепена, лежеше малко след нея, което значеше, че щурмът е бил успешен. Наоколо се носеше мирисът на изгоряла кожа, който бе способен да задръсти ноздрите на всяка живо същество.

Хаосът на схватката беше пълен, както при всяка друга битка. Все пак каква война би била, ако не беше съпътствана от Хаоса. Таси симбиоза по никакъв начин не пречеше на малък отряд, който се прокрадваше през изоставеното бойно поле. Въпреки спускащият се мрак няколкото силуета се прокрадваха през изоставените препятствия на бойното поле и все повече се приближаваха до каменните стени, ловко избягвайки евентуални затруднения от терена. Сгъстяващата се тъмнина обаче не пречеше на зорките елфически погледи да проникват през нея. Разположени в разтеглена линия, на няколко разтега един от друг предпазливо пристъпваха Астрикол, Аери и Фолко. Елфата все още леко накуцваше заради раната в бедрото си. На известно разстояние пред тях подтичваше Ястреба, поредният горски елф, следващ повея на „Вятъра”. Противно на бързият си ход, от време на време той спираше, оглеждаше се отново продължаваше към стената. Очевидно разузнавателната му мисия имаше успех, тъй като засега нямаше дебнещи опастности, изпречили се на пътя им. Плътно зад формираната линия на тримата присътпваше Джеймс Кървавия, който периодично изоставаше. Той от време на време клякаше до някой труп, сякаш искаше да го ограби подобно на пропаднал мародер, като допираше дланта си до лицето и в частност челото на мъртвеца. След като приключеше с поредното тяло, некромантът изприпкваше с аристократична грациоозност до Астрикол. Като че ли магът търсеше нещо, дълбоко скрито в съзнанието на погиналите.

Докато внимателно крачеше Астрикол, извърна поглед зад рамото рамото си, направи кратък знак с ръка, поради което Аери и Фолко се застопориха на местата си и приклекнаха с извадени остриета. Тъмният елф направи повторен знак, чрез който желаеше Джеймс да седоближи до него. С известно закъснение заклинателят на смъртта достигна лордът си.
- Какво ще доложиш? – бързо и отсечено заяви елфът.
- Ооо, ами какво да ви кажа, милорд. – бавно и отнесено започна магът. – Човешката глупост не престава да ме изумява. Тези тук до един са глупави селяни до един. Притежават само плоски и повърностни мисли. Ламтежът им за богатства е безкраен. Желаят само и единствено...
- Престани! – пресъсна го Астрикол – Не те пратих да тършуваш из съзнанията на мъртвите заради пошлите им помисли.
- Оставете ме да довърша, милорд. – нагло продължи некромантът – Задачата ми не беше без успех. Исках да кажа, че остатъчните мисли на загиналите ме отвръщават. Това, което разбрах е че обсадилите този град са бунтовници, които се противят на местната монархия. Градът е бил подложен на няколко-дневна, тежка обсада. Битката, както виждате е била ожесточена и кървава. Обсадените да дали свиреп отпор, но в крайна сметка са поддали пред устремния щурм на атакуващите. Освен това...
- Бъдейки много интересно тази информация не ни топли особено. – отсече студено Астрикол – Слабо ме интерсува състоянието на тази страна. Това, което ме блазни в момента е само лекарство за ранените от „Вятъра”. Бежанците, които намерихме предния ден рекоха, че в този град има изкусни лечители, който работят евтино, бързо и ефективно.
- Мда, господарю, кристално ясен ми е този факт. Но все пак забележете, че по дрехите и доспехите на падналите обсадители също са изобразени паяци, не същите, но подобни.
- Смяташ, че между тези тук и онези, които имаха наглостта да ни нападнат преди няколко денонощия съществува някаква, странна връзка?! – запита го тъмният ефл, гледайки го въпросително.
- Предположение е, лорде мой. – заключи умно Кървавия – Доста интересно при това. Може би в тези предели се случва нещо повече от обикновен бунт.
- Както подчертах, леко ме засяга. Таа или иначе сме длъжни да прекрачим портите на този град в името на подчинените ми. Освен това усещам и странно влечение към вътрешността му, доста илюзорно при това.
- Както пожелаете, милорд. – учтиво и послушно отговори Джеймс с лека нотка нотка на ирония.
Тъкмо докато привършваха разговора си „ветровитите” дочуха звук на лек удар на метал о метал. Ястреба, вече достигнал портите даваше знак, че опастност отсъства. Елфите и некромантът с лек бяг изминаха оставащото разстояние и се спряха досами крепостните стени поради направен жест на Ястреба.
- Астрикол ! – изрече само горксият елф, като описа дъговидно движение с тънкият си, едноръчен меч и държащата го ръка. Гласът му звучеше жизнено, енергично с лек привкус на лудост.
Останалите насочиха зрителната си способност нагоре и обходиха цялата стена. Четирите елфа, особено Астрикол виждаха достатъчно добре в тъмното, докато сър Джеймс се осланяше на дарбите си в магията, за да различи остатъчни аури. Погледите на малката група изпрати до мозъците им импулси на отвратителна гледка, за която гротеската е лека дума. Ястреба затвори очи, докато Астрикол и Джеймс извърнаха погледи. Фолко започна да издава клокочещи звуци от устата си, сякаш още малко и щеше да изпразни съдържанието на стомаха си. Единствена Аери стоеше вцепенена и не отделяше взор от стената. Без да посмее и може да помръдне, тя усещаше как косъмчетата по откритите части на тялото ти се изправят, а кожата и замръзва от страх. Очите и не можеха да се отделят от стената, защото брояха. Десетки, може би стотици тела бяха загадъчно провесени с главата надолу за нея. С повече напън можеше да се забележат железните колове, с които нещасниците бяха буквално заковани за твърдия камък. Металните шипове бяха забити в рамена, ръце, длани, бедра, пищяли, вратове, чела и усти. От всеки мизерник се спускаше струя кръв, която чертаеше плавни, прави черти по каменните блокове. Месото по пробитите от коловете дупки вече бе започнало да гноясва и няй-вероятно щеше да привлече всякакви мършояди на сутринта. Някои бяха умрели още в началото, други постепенно срещаха гибелта си дали от кръвозагуба, или от кръвоизлив в главата. Някои още бяха живи и извършваха измъчени движения в опит да се измъкнат. Опитите им бяха напразни, защото силите вече ги напускаха. Те нямаха енергия даже да издадат някакъв членоразделен звук. Безмълвието на членовете на „ Източен Вятър” беше достатъчно доказателство за изумление, смесено с отвращение. Кой би могъл да извърши подобно дело, неописуемо от устни или перо?! Явно в този град и тази страна наистина се случваха обезпокоителни в най-добрия случай събития.
- Нищо не можем да направим. – пръв наруши тишината Астрикол, като заповеднически добави - Тръгваме!
Той изгледа настоятелно останалите, които побързаха да лишат погледа си от варварската сцена. Само Аери не смееше да помръдне, все още непособна да се отърси от ужаса, на който е способна една битка и участниците в нея.
- Аери, мърдай! – коравосърдечно издаде заповед тъмният елф.
Тя на няколко пъти разклати глава си, очевидно за да отърси съзнанието си от изминалите няколко момента. От сведената и глава и шарещият навсякъде поглед си личеше, че опитите и не се уванчават с успех .
Малкият отряд премина плиткият ров, след което премина стената и се озова на малък площад, покрит с малки, почти еднакви, правоъгълни камъни. Площада бе заобиколен от множество малки къщи, направени от кирпич и покрити със слама. Постройките образуваха малки улички помежду си с изключение на широка, просторна алея с вече изгорели дървета и цветни храсти от двете и страни. Този път водеше към друг по-голям площад, който едва се виждаше с просто око заради пушека от пожарите. Особено впечатление правеха две статуи на полу-голи мъже, които бяха така поставени и издялани, че подпираха със плещите и рамената си свода на портата и решетката. Материалът, от който бяха направени бе бял мрамор. Едната им ръка се протягаше вертикално нагоре сякаш поздравяваше небесата, докато другата с разтворена длан сочеше вътрешността на града, все едно приветстваше новодошли и посетители. Астрикол внимателно излезе от сянката на тунела след портата и застана до краката на лявата статуя. След продължителен оглед на обстановката той даде знак на останалите да потеглят. Петимата се разделиха на две групи, допрени до стените на къщите и тръгнаха по главната алея. Градът беше в отчайващо състояние. Къщите бяха осеяни със широки дупки от запратени по тях снаряди. От някои от тях бяха останали само все още димящите основи. По земята също белези на паднали, обляти със запалена смола ядра. Навсякъде се въргаляха оръжия и доспехи, съпътсвани от изоставена покъщнина и всякакви боклуци. Явно битката тук не се беше разразила с такава сила, докато местното население беше търсило спасение в бягството. Тук-там се намираше и по някой труп. Впечатление правеше, че войници почти не се срещаха, а предимно мирни граждани – жени, старци и деца. Издевателствата над местните бяха пореден и очакван аспект от лицето на войната. Дори сър Джеймс като поклонник на некромантиката и желанието си да изучава смъртта беше отвратен от безобразието най-вече заради изтънчения си, арисоткратичен произход и нрав.
След известно, забавено сновене от къща на къща и сянка на сянка, групичката достигна втория, доста по-голям площад. Той бе с овална форма и покрит със същите правоъгълни, бели павета,образуващи правилни окръжности около масивна мраморна статуя, поставена в центъра му. Тя изобразяваше достолепен войн със сложна, сегментирана броня и наметало. В едната си ръка стискаше меч, в другата държеше свитък – очевидна метафора на сила и разум събрани в едно тяло. Главата притежаваше свободно спускаща се дълга коса и брада, които придаваха на старческото лице мъдрост. Зад статуята алеята продължаваше още по-навътре града. Склупените, дребни колиби постепенно отстъпваха място на по-масивни къщи изградени донякъде или изцяло от камък и дърво, простиращи се след статуята и площада. Явно дотук бяха само бедняшките къщи, а тези тук принадлежаха на по-богати граждани. „ Ветровитите” прекосиха площада, но слухът им веднага долови приближаващи се хора. Астрикол посочи с меча си най-близката къща, която за за късмет беше и с разбита врата. Петимата стремглаво влязоха един по един през тясната врата. Приземният етаж приличаше на канцелария на някой богат търговец, съдейки се по интериора. Тежка, дъбова маса, орнаментирани столове, покрити с червени възглавници, широка камина, прилично нарисувани картини, разхвърляни мастилница, гъши пера за писане и множество документи със сметки доказваха потеклото и заниманието на собственика. Дълго, змиевидно извито стълбище водеше към втория етаж – най-вероятно жилищни стаи. Докато Ястреба и Фолко заемаха позиции от двете страни на вратата, за да не допуснат някои да проникне през нея, Аери и Кървавия се прикриха зад вертикално разположената, подобно на барикада врата. Елфата приготви метателни ками, а ръката на мага се напълни с черна аура, напомняща на огън. През това време Астрикол подаде едната част на лицето си на прозореца с изглед към площада. Макар че белите му коси го донякъде го издаваха, виолетовият му поглед обхващаше целия площад по този начин.

Не след дълго на площада от една странична улица започна да се ниже колона от двайсетина човека. Повечето бяха местни, оковани във вериги за ръцете и вратовете. Заловените бяха в доста окаяно състояние не само заради опърпаните си дрипи. Някои от тях бяха и бити. Лицата им носеха синини, подутини и петна засъхнала кръв. Около тях крачеха няколко стражи, които също носеха фигурки и изображения на паяци върху шлемовете и щитовете си. Тези обаче бяха по-различни – носеха по-леки ризници или прости кожени брони. Оръжието им се състоеше от дребни овални щитове и грубо изработени, къси копия. Тези войници бяха значително по-леки и очевидно по-зле тренирани от тежко-въоръжените нападатели една-две нощи по-рано. На скритите наблюдатели стана ясно, че обсаждащите явно са пленили или изтребили повечето от населението. Изумление във войните на „Вятъра” предизвика следната гледка – средно-висок, набит, сивкав на цвят орк. Дългите му, жилести ръце, почти стигащи до земята и кривите, яки му крака свидетелстваха за изгърбената му, приведена стойка. На гърба му висеше кръгъл, дървен щит, а в ръцете си стискаше тежък боздуган. Не носеше броня, само препаска и подобие на ботуши от козина. Цялото му тяло бе изрисувано с черни и червени простовати руни – цветовете на войната. От малката му, квадратна глава, стърчаха остри уши, два големи подобни на бивни зъба и заострен, продълговат нос. Аленият му поглед гледаше само пленниците, сякаш ги следеше да не избяхат. Присъствието на представител на тази раса създаваше все повече въпроси. Едно бе ясно – орките рядко се съюзяват с други народи, а ако го сторят то значи им е обещана богата плячка, солидна предварителна сума само за наемане и не на последно място по важност жестоко клане.

Водещият колоната войник се спря, привика със знак стоящият на разтег зад него и му заговори на груб диалект:
- К’во да ги пра’им тия ся?
- Чи ут де да знам аз! – поклати незнаещо глава другия.
- Ох, тъпи човек! – намеси се в разговора оркът, който явно се изнервяше на забавянето . Опитът му да говори на човешки не бе особено успешен, въпреки че бе разбираем за останаталите. – Ваш боен вожд казъл ги водим на голяма арената. – Явно под „арената”оркът имаше предвид централния площад на града – нещо доста обичайно за такива големи поселища.
- Ако заведем там гадни „белокожи” пленници, награда има за вас и мен. – завърши на развален език той
- Кой начираш гаден бе? – озъби му се един от стражите
- И теб и тях аз нарича тъй. – отвърна му оркът като показа острите си зъби под дебелите, месести устни.
- Я са успокоити! Да ни ва пратя да сабирати трупове, барем пипнити някуя болест. – нареди и двамата водачът на колоната .
- Ти пак к’во ся?! – изненадано го изгледа вторият страж – Начи защитаваш повичи тия гниди отколкоту мен. Аз мисля чи заслужавами почифкъ а и ощи нещу, хе хе. – Изсмя се войникът и плясна по седалището младо момиче, което изнемощяло едва се държеше на краката си.
Тъй като носеше ключовете, той на бърза ръка освободи врата и от веригите с явни похотливи помисли. Момата обаче съумя да свие юмруци и ги запокити по слабините на порочния, след което се отскубна от него и се затича право към къщата, в която се бяха покрили Астрикол и останалите.
- Ах, ти, кучка! Ся щи кажа аз на теб! – изруга я стражът и след няколко момента гърчейки се, хванал се между краката си, мудно и болезнено се затътри след нея, с изваден нож.
Момичето бързичко се затича към разбитата врата, крещейки. Писъците и огласяха целия площад. На известно разстояние зад нея жадно я гонеше нараненият мъж. На крачка две пред пред входа тя се препъна и като драпаше по земята достигна прага, пропълзя вътре в къщата. Влезнала вътре младата, жена усети присъствието на елфите и некроманта, което предрече още невинни писъци. Страхът я бе обхванал повече отколкото ня тях им се щеше. Още преди тя да се опомни стражът вече бе влязъл, търсейки я с поглед. Преди да разбере какво се случва гърлото му беше хванато от Астрикол. Тъмният елф впи черната си ръка в адамовата му ябълка, за да не може да пророни и дума. С лек напън той я откъсна от държащите я мускули и прекърши вратните мускули. С тих, задавен стон клетникът се строполи на дъсчения под. Без да чака Звездното дете се извърна към девицата с думите:
- Продължавай да пищиш. Продължавай иначе аз ще те накарам!
Тя усети че силуетите в къщата не представлява заплаха за нея и подобно на изкусна актриса записка, дразнейки чувствителния елфически слух. Астрикол насочи поглед към Кървавия и посочи с меч трупа. В началото той изгледа водача си недоумяващо, но след момент загря какво трябва да се направи и се приближи до тялото. Нашепвайки странни слова магът докосна с пръсти главата на мъртвеца. След няколко мига мъртвият получи спазми от вътрешностите си, пририта и бавно се надигна. Издавайки нечленоразделни хрипове то се насочи към изхода, излезе на лунна и се насочи към колоната. В момента щом я достигна, зомбито получи по телепатичен път словата:
- Всичку е наред. Погрижих са зъ нея. – промълви тихичко и завалено той.
- К’во ти станъ? Май е билъ палавъ, а ? Май си имъл затруднениъ? – подхвърли водачът.
Другият не му отговори, а зае мястото си до заключените роби. Онзи първият го изгледа озадачаващо, повдигна тъпо рамене и даде знак за тръгване. Накрая отново стоеше оркът, който изчака малко, огледа целия площад и бързо се заклати след колоната, за да не изостава. През това време зорко ги следеше Ястреба.
Астрикол, вече сигурен че опастността е преминала запита Джеймс:
- Докога ще поддържаш ефекта?
- Мога да го поддържам достатъчно дълго време, поне докато се изнесат на прилично разстояние, милорд. – изтънчено, с усмивка започна некромантът. – С увеличаване му все повече ще губя контрол, но няма да е особен проблем. Няма да усетят кой го е сторил.
- Кой... Кой сте вие?! – се чу от ъгъла на стаята. Всички се обърнаха към момичето, което се беше свило там. Прегърнало краката си, тя хлипаше и накъсваше речта си.
До нея се приближи Фолко, който с края на дрехата си тръгна да забърсва сълзите и с думите:
- Спокойно, всичко премина. – внималтелно и грижовно заяви той – Ние сме...
Още преди да успее да довърши, малката се нахвърли отгоре му, заби главата си в леката му елфическа ризница и още по-силно зарида.
- Моля ви, милорд. Те... Те плениха всички. Сестрами... Родителите ми... Моля ви, спасете ги. – жално говореше тя.
- Не се тревожи. Ще ги намерим и ще ги върнем. Астрикол трябва да...
- Какво трябва и какво не трябва не решаваш ти! – Прекъсна го повелителят на „ Вятъра”.– Нямаме време да се занимаваме с подобни глупости. Или май лудостта пак те е завладяла.
Фолко се намуси и ядосано подхвана:
- Наш дълг е! Мой, твой и на всички останали!
- Ха, и къде е записано това?! – отговори Астрикол с насмешка. – Аз нямам дълг към тази, нито към онези. – Явно тъмният елф беше преценил, че не трябва да ги нарича с имената им. – А сега млъквай и се връщай на поста си. И не смей повече да ми противоречия!
Сумтейки и с ясно нежелание горският елф зае мястото си до Ястреба до пантите. Изневиделица от горния етаж се чу падане и търкаляне на предмет, както и няколко стъпки от тежък ботуш. Всички погледнаха нагоре и замръзнаха. Астрикол хвана малката и запуши устата и с ръка. Имаше някой в горните стаи!

 
VargDate: Monday, 02.08.2010, 11:07 | Message # 6
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
Извинявайте за забяването, но ето ви новата глава. Много съм наблегнал на външния вид на героите в първата част на главата. Вие ще си видите. В общи линии хората, които са описани по-обстойно ще са главните герои на тази част, докато останалите само ще се споменават, изключае новите ни членове от Сайре нататък. Те ще вземат дейно участие във втората книга. Със следващата глава очаквайте и един пролог, който родих преди няколко дни. Приятно четене.

„ Строените подобно на стегнати, войскови редици на дъбове и букове,тук таме смесени с брези и върби се мъдреха по цялото притежение на пътеката. Плътните им корони от пожълтяващи листа и разкривени клони, къде сочещи небето, къде сочещи изсъхналия кален път нарочно образуваха своеобразна арка, която почти скриваше заоблачения хоризонт. Пътят обхващаше цялото полезрение на Филт и го караше да си мисли, че крачките му ще бъдат безкрайни. Той се затрудняваяше от недоизсъхналите, мехурести локви,образували се вследствие на излелият се преди време дъжд, който жадно гълтаха черните му ботуши. Изнуреният тъмен елф с мъка си проправяше път през скорошните капани на пътеката с помощта на меча си. Дългото му черно наметало бе поело достатъчно кал и прах, за да стане още по-тежко и за да затрудни опитите му да преодолява препятствията. Не след дълго вниманието му бе привлечено от едри каммени статуи и идоли, които се простираха по протежението на правата пътека. Прости и грубо изработени, те бяха изградени от масивно тяло, малка глава и чифт ръце, които бяха така издялани, че да прегръщат собствения си корем. При по-внимателно вглеждане Филт забеляза, че вековните произведения се диференцираха на полове. Мъжките разполагаха с член, а женските бяха удостоени с гърди и влагалище. Някой от тях по двойки се държаха за ръце. Цялата им конструкция и начина, по който бяха наредени силно напомняше дребните и нисшите божества на разните варвари и номади. По този начин те изобразяваха продължението на живота и уважение към съвокуплението – процес, пред който те благоговееха.

Елфът не обърна особено внимание на семплите произведения и продължи внимателно с изваден къс меч. Големият му двуръчник от своя страна бе закачен на гърба му посредством дебели колани и подаваше своята горна от тесен процеп през пелерината му. Докато Филт мъдруваше кога околния пейзаж ще се промени като чели от нищото започнаха да никнат човешки фигури, стоически заели пози пред каменните статуи. Те не бяха други, а иммено другарите му от „Вятъра”. Крачещият войн все повече се приближаваше до тях и вече ги различаваше поотделно. Първи се извисяваха тежките пехотинци от Юмрука, строени като стражи от двете страни на пътя. Първи стърчеше Коргот с прикачен на гърба си щит и прибрана секира. Десницата му стискаше единствено чука му с насочена надолу глава. Рунтавата, меча козина, покриваща плещите му се стелеше по целият му торс, облечен в ризница. Прост, коничен шлем с наносник се мъдреше на главата му и покриваше гъстата, му сламена коса и простодушния му, син поглед. До него бе застанал доста по-ниския, но не по-малко плещест Ниристас. Подобно на гиганта той също бе прибрал меч и щит, а в ръцете си държеше единствено изцяло изграден от плочки шлем. Подобна изработка имаха бронята и накитниците му, които наподобяващи рибешки люспи, лъщяха съвсем леко от прокрадващата се светлина. Малко по-нататък се намираха Бион и Вайн – гордостта на Юмрука, двама братя и почитатели на огнените трикове и номера. Въкреки, родени от една майка те ясно се различаваха един от друг. Солиден меден шлем с бял гребен кичеше главата на по-големия Бион, тежки медни наколенници, гривни и нагръдник с оформени, стилизирани мускули го скриваха от голотата му, докато по-малкият Вайн не му отстъпваше с неговата подобна, но лъскава и желязна каска, украсена с черен гребен, сложно-изработен нагръдник и още по-сложно извезани нараменици и бойни ръкавици. Копията им сочеха небето, докато съответно кръглият и овалният им щитове бяха забити донякъде в земята. Малко след тях точно по средата на пътя се отличаваше суровият им командир – Ливиус. Ясно се различаваха ярката му червена туника, сложната, направена от крадратни сегменти броня, жестокият, но справедлив поглед. Липсваха обаче аленият, правоъгълен щит със сложен герб или украсеният с червен гребен и черни пера шлем. Единствено къс гладиус красеше колана на Дециус, който скръстил ръце оглеждаше далечината, зареял погледа си където само той знае. Лицата на Юмруците като типични тренирани и професионални войници бяха пестеливи на емоции и чувства почти до безизрастност. Филт не им обърна особено внимание. И без това стегнатата им дисциплина, дело основно на Дециус идваше в повече на освободеният му, разпуснат нрав. Веднага след пешаците в дъга се бяха разположили трите Осквернителя – Херанор, Варг и Дребния. Наричаха ги така, защото обикновено бяха първите, а понякога и единствените, които смееха да навлезнат в божествен храм и да го ограбят, запалят или сквернят. И тримата бяха със скрити глави – Огненоокият и Лунният вълк се бяха покрили със зловещите си шлемове, докато лицето на Богом се спотайваше зад специално изработената Тра маска. Сложните им сегментни брони покриваха съответно огнено-мрачна тъкан, вълча козина и човешка, обрадена от мъглива аура кожа, заедно с дрехи, прилични повече на парцали, отколкото на облекло. Филт бързо ги подмина, не от страх, а от желание да им пререже гърлата и на тримата. Ако имаше нещо, което елфът мразеше повече от боговете, то това неминуемо бяха демонични изчадия от всякакъв вид, клас и и раса. За успокоение на собствената си душа, за да се откъсне от желанието за кръвопролитие, убиецът се насочи към следващата порция съкланници. Това бяха именно коварните Нокти, съставени от прекрасни елфи, водени от още по-прекрасната вампиреса. Изпъкваха тройката горски остроухи, както ги наричаха орките – Кико, Гуен и Аери. Първите две,седейки се бяха обвили в плащовете си и покрили главите с качулките си. Единсвено леки очертания на лицеви форми и нежни отблясъци на изумрудените на пръв поглед очи на двете се подаваха изпод тежкия, водоустойчив плат. При по внимателно вглеждане Филт забеляза светло-зелените им туники, композитния къс лък, последван от пълен със стрели колчан на Кико и плътния, направен от животинска козина елек на Гуен. Между двете от своя страна гордо се бе изпъчила Аери. За разлика от тях над ефирните си дрехи тя се бе покрила със кафеникава кожена броня, приличаща на дребни листенца. Подобно на останалите кривите и саби бяха втъкнати в ножниците, а тук-там от колан и ботуши се подаваха извитите дръжки на металтелни ками и ножове. Сложна диадема, приличаща на съшити една за друга борови иглички прибираха донякъде, иначе пуснатата и коса, почти скриваща продълговатото и лице и бадемовите и очи. Плътно до момичетата се бе наредила белоликата Морро. Личеше и че е аристократ. Полупрозрачна, осеяна със сложни, дантелени, подобни на цветя шевици дреха прилепваше по тялото и подчертаваше формите и. Торсът и се скриваше от черен кожен корсет, вързан отзад със върви. Нагоре той прерастваше в сложна яка, а надолу се допълваше от елеганта пола, и двете от същата кожа. Целият комплект се свързваше от множество катарами и се украсяваше от миниатюрни сребристи, метални пъпки, подредени в зиг-загообразни линии. Гарвановата и коса, достигаща стабилна дължина бе прибрана назад, посредством сложен и богато изработен накит, декориран с искрящ оникс. Камъкът ярко контрастираше на бледата и кожа, тъмните очи и посивелите, но нежни устни. Вампиресата просто сияеше пленително в красотата и прелестта си, макар и по своему каммено студено. Морро не оставаше по-назад от клана, тъй като и тя бе решила да прибере кривите си ятагани по местата им на гърба си. При вида и Филт се облиза лакомо. Той не криеше, че отдавна я желае, от една страна защото искаше да задоволи плътските си нужди, от друга за да направи напук на вълчия и съпруг. На места из идолите тъмният елф съзря и други представители на Вятъра – Майт в белите си роби, русолявият Ястреб, човешката жена Явина, даже хърбавият, кльощав Бенедикт. Иззад статуите се подаваха телослуженията на мъртви и бивши членове на отряда – елфи, хора и какви ли не други твари били по една или друга съратници един с друг.

Най – накрая войнът достигна до последната триада свои така наречени другари. От едната страна бе застанал Кървавия в цялата си благородническа изтънченост. Той надменно бе метнал мантията си през рамо явно с ясната цел да покаже дрехи си. Високите черни ботуши, впития бял панталон, лъскавият жакет и намиращата се под него риза с дантелени пайети и маншети, триъгълната, ниска шапка с кацнали по нея пера, тънката, но смъртоносна рапира разкриваха вкусът му към скъпите дрешки и парцали, граничещи с кич. Визията му се леко се нарушаваше единствено от малките парченца засъхнала кал, полепнала заради постоянното пътуване насам натам. От другата страна непоколебило и здраво в земята бе стъпила Бъдъмба. Голяма сила се криеше в нейното малко тяло. Свиделтелство за това бе люспестата и ламеларна броня, съединена с дебели червени въженца и дългото, повече от нормален човешки бой копие, което тя здраво стискаше. Малките плочици можеха да заслепяват въпреки лекия си блясък, нарушаван единствено от леко вълнистата и, стигаща до кръста коса. Жената напомняше на войнствените варварки, които неведнъж се сражаваха редом с мъжете си, а често и ги задминаваха по подвизи. Излъчването и се нарушаваше единствено от правилното и лице, приятните лицеви черти, топазеният и взор и привличащата усмивка, въпреки че тя не показваше наченки на кикот или хилеж в този момент. Между двамата със прибрани зад гърба лице и солиден разкрач властнически бе застанал Астрикол – водачът на всичката, тая цветна сган. Снежнобялата му ризница в унисон със сплетените на плитки бели кичури отразяваше слабата светлина. Противно на нейния цвят, върху нея се мъдреше характерна за тъмните елфи кожена броня, прилична на множество мечове и саби, закрепени един за друг. Копие, меч и щит, достойни за завист на всеки един боен ковач, не се намираха никъде и явно бяха захвърлени нейде. Изкуството на изработка на целия инветар на Звездното дете се помрачаваха от наслоен от годините прах и мръсотия. На изпитото му, продълговато лице, преливащо от сиво до черно бе изписано високомерие и злоба, нещо крайни нехарактерно за него. Дори нормално мекият, лавандулов поглед на Астрикол сега гледаше сърдито Филт и го изпиваше изпитателно. Убиецът се спря внезапно, тук нещо не бе наред. Водачът му продължаваше да го изпива с двете си теменужени очи без видима причина, нещо немислимо в крайна сметка. Останалите бяха по-безизразни от роби. Даже в грубостта и първичността на простите селяни имаше повече живец. Най-вече какво диреха тук сенките на разни мъртъвци? Цялата ситуация изглеждаше като неразплетимо кълбо прежда.

- Дан’иел Ивъл’Сул – Филт! – избоботи Астрикол. Грамогластност и басов тембър не бяха характерни за него. Точно обратното. Изумлението на Филт се засилваше от факта, че лордът го наричеше с цяло име, факт който само Детето знаеше, но въпреки това никога не издаваше. – Ти повече не си желан тук!
Озадачен, другият го изгледа въпросително и недоумяващо с думите:
- Астро, к’ви ги пелтечиш? Я идвай веднага на себе си. – ухилен, с подигравателен тон рече убиецът.
- Ти повече нямаш кръвна клетва към мен!– продълни Астрикол. – Тя оттук насетне вечно е нарушена!
Тук вече чашата преля. Досега Дан изпитваше леко объркване, примесено с известна доза надсмешка, но сега разумът му се водеше от стихиен гняв. Никой не знаеше че двойката тъмни елфи са свързани с кръв, а Филт всячески се стараеше да пази това в тайна поради някаква си негова причина.
- Замълчи – подобаващо отвърна Дан’иел – Кой ти дава право...
- Не, ти ще мълчиш сега – вероломно го прекъсна първият –Повече няма да крачиш редом с нас. Аз вече не съм ти никакъв. Навеки те прокуждам от този отряд под смъртна заплаха.
В този момент всички, застанали на пътя се извърнаха рязко към закачуления тъмен елф и започнаха да се приближават към него с отмерени крачки. Замръзналите им допреди пози и стойки, и безчувствените лица сега преливаха в бавно, почти никакво движение. Един по един те заговориха:
- Ти повече нямаш право да си тук!
- Ти повече нямаш право да ядеш с нас!
- Да спиш!
- Да ловуваш!
- Да се биеш!
- Да убиваш!
- Да говориш!
- Да чувстваш!
- Да живееш!
- Да съществуваш!
- Дори да се изхождаш!

Забраните и наказанията се изливаха едно след друго в перфектен ред и формираха своеобразна плеяда от изказвания. Последователността, характерна с математическа точност беше стряскаща, сякаш излизаше от едно общо, колективно съзнание.
- Ти имаш право само и единствено да бъдеш сам!
- Самотен!
- Отхвърлен!
- Захвърлен като боклук!
- Бит като псе!
- Кормен като свиня!
- Посечен!
- Омърсен!
- Белязан!
- Пропаднал!
- Жигосан!
- Измъчван!

Проклятията валяха и опъваха нервите на Филт до скъсване. Думите вече не се показваха една по една, а бяха изричани наведнъж, като формираха объркан въртоп от звуци и членоразделна реч. Той бе свикнал някои от съратниците му да го нареждат, но защо всички останали, най-вече Астрикол го засипваха със сквернословия. Дан’иел им закрещя:
- Спрете! Чувате ли, взели ви дяволите? Ще ви посека всичките!
Той протегна ръка към един от образите, но лицето се разми, превърна се на дим, подобно на призрак и в момента, в който Филт прибра дланта си, се съедини и отново прие формите на злобна гримаса. Елфът стисна пръсващата си глава, запуши острите си уши, приклекна, сви се на топка и продължи да крещи неистово. Останалите го наобиколиха в плътен пръстен и сочейки го с пръсти, продължиха да изреждат бъдещето на нелеката му съдба.”

„ Природата със сивата си четка багреше с подобен оттенък небето. Тя бе решила на места да удостои образуваните облаци със пробойни откъдето се раждаха светкавици. Краткият им, мигновенен живот разнообразяваше намусеното небе. Те прорязваха въздуха и го нагнетяваха до жълто и червено. Заслепяващите изкривени линии енергия не след дълго бяха последвани от разтърсващия тътен на гърмовете. Интересно, даже ненормално беше отсъствието на дъжд – естественият придружител на такова време. Нито тих, спокоен ръмеж, нито безмилостен порой не обливаха няколкото високи тополи, безкрайната каменна стена, огромната статуя във формата на грифон, която се намираше от едната страна на портата и приклеканалата в корените на едното дърво Бъдъмба. Жената набързо прецени, че обстановката е достатъчно безопасна и се насочи към следващото дърво. Ненадейно иззад ствола изскочи позната човешка фигура.
- Майко ?! – възкликна Бъдъмба. Гласът и звучеше жизнерадосто, по своему младежки, но в същото време се долавяха нотките на сдържаност и примерна разсъдливост, характерни за нейното семейство.
Новопоявилата беше жена на средна възраст, доста богато облечена за потеклото си и притежател на такава красота, с каквато повечето жени на тази възраст не могат да се похвалят. Тялото и бе оформено като перфектна осмица и само го скриваше дълга рокля в златист цвят, осеяна с геометрични фигури от охра и тъмно-кафеникаво. Гъстите и коси бяха прибрани под прозрачно, бяло було, което покриваше по-голямата част от главата, но пък за сметка на това подчертаваше нежното лице и правилните му черти. Допълнителни накити като пръстени, огърлици и обеци също не отсъстваха и и придаваха благороднически вид на жената, въпреки кръвното му отсъствие. Бъдейки търговци, семейството беше лишено от знатна кръв, факт, който обаче компенсираха с тежките си кесии, за да се харесват в обществото. Бъдъмба посегна да прегърна майка си, но се сепна и спря по пътя. Дори и надарена с красота, застаряващата жена я беше помрачила със посърнало, изпълнено с жалост лице. Тя вдигна ръка в стегнати пръсти в знак да не се приближават до нея и само след секунда вятърът я пое и пръсна на прах. Бъдъмба ококори очи и застина. Липсата на родителите и се усещаше през последните години и тя копнееше отново да ги зърне. Жената не позволи да се поддаде на чувствата си и продължи към стената. От следващото дърво, точно зад гърба се появи нова фигура, този път на баща и. Той не отстъпваше на съпругата си по скъпо, отново златисто, но малко по-изчистено облекло. На добродушното му лице бе изписана пресметливост, граничеща с меркатилност – нещо стандартно за търговските фамилии. Бъдъмба се насочи и към него, но преди да изрече каквото и да било, и той изчезна, така както се беше появил. Жената вече видимо се гневеше, някой си играеше с мислите и съвсем открито и нагло, нещо което тя премного мразеше. Затова тя се насочи директно към статуята на Грифона, без да обръща внимание на другите сенки, които се бъркаха в съзнанието и. Стигнала, досами портата Бъдъмба съзря в далечината след дървените врати пет стоящи човека. С по внимателен поглед тя разпозна магистрите на ордена на Грифона – организация, към която и тя принадлежеше. Друго основно нейно желание беше да заеме полагащото и се място, а именно шести магистър, за да посвети живота си на святото за нея животно. Поне според нея, длъжността беше сигурна и тя се насочи към петимата си колеги. Не направила и една кракча във вътрешността на арката, точно пред нея с трясък се стовари нещо тежко. Щом прахът се разсея, поклонничката разпозна каменно крило, с оформени по него пера. Със стреснат поглед, тя се загледа нагоре и видя обърната към нея орлова глава, която я гледаше със злоба, въпреки празните си очи. Статуяна явно не желаеше никой да пресече вратите и го залости със крилото си. Другата част от телослужението му като предните орлови нокти и лъвските задни лапи, торс и опашка, не мърдаха и стояха прибрани. Уплашената жена се опомни само за миг и заговори уважително към покривителя си:
- О, прескъпи закрилнико, умолявам те, пусни ме! Нека изпълня дълга си към теб, както съдбата повелява. Нека заема мястото си, за да браня и славя твоето име.
Никаква ответна реакция не последва от страна на статуята. Изключае последното и действие, тя даже не гъкваше. Липсата на живот в нея не отказа Бъдъмба, която инатливо продължи:
- Приеми молбата ми, защитнико! Дълги нощи будувах, за да са спокойни твоите сънища. Много свещи запалих, за да огрявам същността ти. Достатъчно благовонни треви изгорих, за да е спокойно съзнанието ти. Безкрай молитви редих, за да докажа, че ти отдавам живота си. Моля те!
Въпреки искрените признания, волята на Грифона бе непоклатима. Крилото не приемаше и не помръдваше. Портата продължаваше да бъде залостена, а стените бяха прекалено високи, гладки и хлъзгави за катерене. Видимо изнервена в безсисието си жената вече започваше да повишава тон:
- Нима не ти доказах моето почитание? Защо тъй жестоко ме гнетиш? Не разбираш ли, че е мъчение да съм далеко от теб? Затова ли посветих всичко на теб, за да ме отхвърлиш?

Въпросите като че ли бяха разбирани като риторични и не бяха удостоявани с отговор. Бъдъмба не бе хората, които обича да губи и това и качество вече рефлектираше върху словата и:
- Не искаш да изпълниш молбата ми! Май си забравил моята скромност, моето себеотричане и преклонение пред теб. Не мога да си обясня защо твоята светла натура се отнася така неблагодарно.
Мълчанието стабилно продължаваше. Тук беше момента когато, тя изригна и стовари юмрук в едно от каменните пера. Въпреки болката и токущо отворилите се драскотини, Бъдъмба нанасяше удар след удар. Пускайки се по реката на гнева, тя накрая се измори и коленичи, ридаеща в безсилието си пред непомръдващото крило. Свела глава надолу тя не виждаше как сълзите и се смесват с въздългата и коса, която почти допираше земята, а само отново и отново изричаше думата „ Защо?!”, смесена с мъчителни и откъслечни хрипове. Мълчанието, пълната липса на капка внимание, отсъствието на уважение, говорещи само за егоизъм и използвачество, я покриха само с гняв и болка. Отчаянието напълно я сломи, заради което доблесната жена вече само дращеше по камъка, а ноктите и един по един започнаха да падат.”

Тегобите, налегнали двамата бяха прекалени. Легнали един до друг, Филт и Бъдъмба бяха изпаднали в тежък шок. Както Херанор го бе описал по-рано, кожата им все повече посивяваше и се съсухряше, очите им ставаха кехлибарени, крайници и мускулчета избухваха в спонтанни движения, устите им издаваха странни и неразбираеми думи. Последният ориентир, че отровата на Хаоса почти ги е завладяла бяха двете гореописани картини. Събитията, изразяващи се в най-големите им страхове, се повтаряха отново и отново, и отново. Кошмарите все повече и повече ги засмукваха във въртоп на лудостта. Ако не им се помогнеше скоро, те щяха да се превърнат в Плът на Хаоса. Около тях сновяха други членове на „Вятъра”, и всячески се опитваха да им помогнат, даваха им храна, вода, поддържаха постоянно огнището, но нищо не успокояваше падащите души. На известно разстояние до тях, на грубия каменен под в полулегнало състояние се намираше загрозената Кико. Твърдата скала на дълбоката пещера, където бяха оставени ранените не предлагаше прекалено удобство за стенещите. Страшните и рани сега бяха увити във влажни парцали, за да притъпят болката, поне докато пристигне по-успешен лек. Елфата бе доста сънена и изтощена, за да разбира напълно какво се случва около нея. Един, единствен спомен се въртеше в главата и и като че ли беше изместил останалите рационални мисли от там. Стрелкинята си спомняше, че малко след като бе получила изгарянията, малко преди временното разцепване на Вятъра, Астрикол бе поел лъка и колчана и, наместил стрела на тетивата и изстрелял високо в небето. Вместо да падне, тя като че ли полетяла мимолетно промени посоката си и пое курс нанякъде, носена от сутрешните бризи. Сивоперата бе изстреляна.

Момичето гледаше продължително догарящите съчки, които още малко и щяха да изчезнат. Дървата за огрев бяха на привършване и огънят щеше да спре живителната си светлина и топлина. Въпреки примрежения и поглед, тя още не изпитваше нужда от сън, сякаш чакаше нещо. Наметалото и, гарнирано с гарванови пера, я беше загърнало и помагаше за стоплянето и в студената нощ. Внезапно със тихо свистене, в пръстта досами нея, се заби Сивоперата стрела. Девойката веднага отмести поглед към нея, без да проронва дума. Единственото, което излезе измъжду устните и бе кратък, гарванов грак. След броени мигове, мястото зад гърба и се напълни с няколко дребни фигури. Те също, удостоявайки я с отговор, отвориха усти и продължително заграчиха, толкова добре, колкото самите черни птици.

 
VargDate: Thursday, 13.10.2011, 06:59 | Message # 7
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
След огромна почивка ето ви нагледно. Знам, че доста бях занемарил нещата, но вече всичко върви в пълна сила. в скоро време очаквайте още две парчета и евентуално пролога към цялата книга. Тва парче е номер 14, просто за него ми дойде музата, 12 13 скоро ще дойдат. Това е моя подарък за победата на Добростан към всички. Обвинявайте за тва Шу, която се доказа като бахти вдъхновението. Посвещавам това парче на най-големия ми критик Шого и на неговия герой Херанор. Дано ви хареса...

Парче Четиринадесето – Спокойствието на тъмнината

Тежките, спокойни стъпки се смесваха със нервното потупване на лапи и бързата крачка на обути в груби ботуши ходила. Трите отделни походки нарушаваха иначе образувалата се тишина. Усещаше се известна нервност в това крачене, примесена с опасение за безкрайност. Стъпалата тихичко потупваха по твърдата, каменна земя. На места в естествено образувани ниши се беше натрупала вулканична пепел, която смърдеше на отровни изпарения. Първият силует внезапно се спря, наведе се изтощено и сграбчи шепа от черния прах. Ноктестата му ръка, вече покрита със сажди поднесе съдържанието на дланта си към издължената вълча муцуна, подаваща се под набузниците на шлема. Носовите отверстия се сбърчиха, а околните косми настръхнаха в раздразнение.
- Тук земята не мирише толкова на сяра. Оттук пътя ни ще е по-лесен. – отсече Варг, плюеки веднага след тва.
Храчката излезе със сивкав оттенък – достатъчен силвол на прекомерно вдишване на тежък и замърсен въздух.
- Усещам обаче някаква отрова във въздуха – продължи неествествено спокойно той. Беше голяма рядкост той да говори, без да проклина околоното.
- Натам продължаваме в такъв случай – съгласително заключи Херанор. – не че имаме и особен избор. Само срещулежащия отвор е достатъчно голям, за да преминем през него. Няма да може да се проврем през заобикялящите ни малки дупки.
- Не се знае докъде водят те самите – довърши заключението Дребния.
- Във всеки случай не ми се мре в забравена от всичко дупка. – агресивно рече Варг. – Късмета ни споходи като никой друг път. Насмалко лавата от оня проклет вулкан почти да ни стигне, та зърнахме подземен вход към тая клоака.
- Да се надяваме, че ако продължим навътре, няма и да ни застигне – оптимистично каза Богом.
- Много разчиташ на надеждата. Вземи я забрави. Тя не е приятел с реализма. – грубо го сряза Лунния Вълк.
Дребния само поклати глава и предпочете да отстъпи, както обикновено правят умните. Да се справяш с Варг, бе именно да секнеш вниманието към него. Вместо това остави Херанор да нарежда пропитите си със мъдрост слова.
- Драги ми вълчи братко, определено не бих нарекъл тази величествена пещера с такива сравнения. Метафорите ти са белязани от ограниченост.
Отсреща се чу само тихо, злобно ръмжене.
- Има някакво ненарушимо, безумно спокойствие в стоицизма на камъка – заговори Огненоокият. - Той изглежда е недокоснат от епохите на времето, макар и мъдрите да казваха че вечни неща уж нямало. Наистина има някаква величественост във фигурите, които камъните изобразяваха.
- Хилядите години са били единственият творец тук. – умело го допълни Дребния.
- Оценително мислиш, млади ми приятелю. – поздравително рече Херанор, продължавайки – Природата е най-величавият скулптор, макар чука и длетото и да дълбаят заради унищожителна ерозия.
В този момент той усили пламъците си, процеждащи се през десетките дупчици на бронята си, направена от незнайно какъв материал.
- Гледайте! Наслаждавайте се! – енергично, даже радостно се провикна Херанор.

Пред тримата демони се разкри нечовешка картина. Под, таван и стени бяха осеяни от безкрайни жлебове със остри издатини и плитки дъна. Те образуваха сложни плетеници от настръхнали ръбове, напомнящи на сложна и древна писменост. На места те прерасваха в групички дребни, но и едри сталактити. Острите конуси приличаха на задружни семейства. Над тях спокойно се мъдреха гордите им събратя, сталагмитите, неостъпващи им по красота и оригиналност. В други участъци скалните вдлъбнатини образуваха средно големи дупки навсякъде по повърхността на пещерата. В тях самите малки шипове се вклиняваха помежду си и оформяха сложна мрежа, правейки преминаването невъзможно. Дребния почти ахна, докато Херанор като същий баща се любуваше на околната среда.

- Ако вие двамата меценати сте приключили със огледа, може да продължим. Ако ли не останете, осиновете си пещерата, даже мисля трябва да я храните и поите. – саркастично прекъсна всичко Варг.

Страничен наблюдател би си казал, че Лунния вълк е лишен от чувство за такт. Но двамината му спътници дълбоко в себе си знаеха, че той е прав. Ако те се задържаха още малко тук, щяха да загубят ценно време са спасяването, както на сосбствения си, така и на чуждия живот. Затова и търпяха, поне през повечето време грубия му и
обиден тон. Беше ясно, че всеки от тримата Осквернители ще загине с усмивка заради другите двама.

Демоните продължиха стремглаво с леко подтичване през ръбатия терен. Бързия им ход от време на време преминаваше в бяг, заради опасните неравности. Засега не говореха, защото така придвижването бе по-трудно, а и така гълтаха повече от жизнено важния въздух. Това значеше постепенно замъгляване на съзнанието и забавяне в телесните движения. Отронването на дребните камънаци, вследствие на крачките се смесваше единствено със леещия се звук от разтопената скална маса. Явно звукът се процеждаше през пещерните входове, като така изглеждаше, че всеи момент магмата ще се изтече през тях. Явно вулканът още не беше спрял гнева си и продължаваше да излива злобата си през широкото си гърло. Не беше ясно откъде точно се изцежда лавата, но пък и тримата не желаеха да разбират, освен може би Херанор, за когото това по-скоро щеше да е весела баня.

След бързо преодоляване на може би миля, тройката стъписано се спря на ръба на пропаст. Пътят измамно беше всечен напред, но внезапно привършваше насред огромна бездна. Херанор направи първата крачка и се хвърли в гърлото на пропастта. Въпреки че тя се оказа не дотам дълбока, той с приклякване просна туловището си на дъното. Камъните около него отговориха с пукот. След като трясъка приключи, той махна на останалите да слизат. Варг прикачи копието си на гърба, извади двата си клюна и забивайки ги в сравнителни мекия камък, се спусна по стената, докато Дребния напрягайки силите в себе си, изпусна сиви валма дим и с леко левитиране се хлъзна по ръбовете на скалата. Очевидно бе, че и той, и Херанор притежават повече от няколко евтини трика. Щом тримата се намериха долу рамо до рамо се приготвиха по навик за опастност. Херанор отново разпали огъня от енергийното си ядро, въпреки че и тримата виждаха сносно в тъмното. Пред свикващите им погледи се разтвори още по-ненагледна картина. Неспирните ветрове бяха изписали огромни сталактони, някои от които се съединяваха в няколко-крилни арки. Те крепяха свода на неземната конструкция. Тук стените бяха доста по-изгладени, а по пода имаше тънък слой прах, който леко се носеше от място на място.

- Сигурно е цяла миля в диаметър. – заключи Огненоокият. – Нагоре са поне няколко десетки разтега.
- Усещам чист въздух, който нахлува отгоре. Май ще трябва да катерим. Ако продължим навътре ще слезем по-надълбоко – рече Варг.
- Няма никаква гаранция, че така ще излезем на повърхността. – невярващо каза Дребния.
- И така да е, трябва да опитаме – контрира го Огненоокият
- Ако трябва ще копаем със зъби и нокти. – довърши рязко Варг.

- Нека починем за малко . – спокойно каза Херанор, докато вече кимаха в съгласие. – Не усещам топлина в близост. Засега е далече от нас.

Дребния пусна тежкия си щит, опря го до една скала редом с меча си. После се отпусна мързеливо, опирайки глава на един камък. Той даже съмнително махна маската си. Варг от своя страна разкопча бронята си, свали шлема и ги пусна на една купчина редом с копието и клюновете. Остана само парцалите, овързали тялото му, предимно скриващи многото белези по него. В това време Херанор буквално бъркаше под бронята си и късаше малки парченца от странната си плът. Без да изпитва някаква болка, той ги разхвърляше на известно разстояние от групата. Късовете веднага лумваха и създаваха така нужната топлина за останалите. В пещерата имаше солиден мраз. Най-голямото демона постави в центъра около групата. Лъснаха очертанията на скули, челюсти и чела. Тримата установиха, че нещо хвърля отражения заради получилата се светлина. Оказа се, че те са заобиколени от скупчвания на естествено създаден кварц. Повечето образувания бяха от млечно-белия, но тук-таме имаше аметист, даже морион. Отражението изсветляваше заради близостта на пламъка, но постепенно се затъмняваше към върха, което значеше, че цялата каверна е пълна с полу-скъпоценния камък. Всичко сякаш светна с приглушена светлина в сложна плетка, сякаш бяха в стая с огледала. Три чифта очи обходиха бявно образувалата се феерия. Даже Варг изпитателно, но одобрително мълчеше и гледаше.

- Съвсем спокойно бих живял тук. Далеч от всички мъки на света. – меланхолично каза Дребния.
- Не забравяй, че някой сигурно е живял тук преди десетки хиляди лета. – рече Херанор, нежно загребвайки шепа прах. – Може би в момента ходим по пластове кости, раздробени от времето.
- А вие на забравяйте, че колкото и да е изящно всичко тук, макар и по своя грубоват начин е създадено от боговете. Следователно аз не мога да му имам вяра. – скептично се изказа Варг.
Незаинтерсован Огненоокият разтвори пръстите си и с кратка дъга изпусна пепелта през тях, бавно посипвайки я.
- Хм, навестяват ме спомени. – рече Херанор. В гласа му се смесваха известно веселие, но и нескрита носталгия.
- Разкажи тогава. – желаещо се изрази Дребния, докато Варг само наостри уши.
- Слушайте тогава, братя, и ако щете ме подкрепете, ако щете ме съдете, защото има за за какво. Беше може би преди половин епоха, загубил съм спомен за времето вече. Разрази се поредната фаза на Войната на Измеренията, малко преди света ми, че и много други да се разпаднат на почупени остатъци. Разрази се поредната битка между моите родове и армия от странни същества, чието име не мога да назова на езиците на този мир. Ако си мислите, че тука има грандиозни битки, то нека ви разясня какво значи мащаб. Моята раса има други начини за измерване на количество, но във вашите мерни единици нашето войнство се състоеше от сто хиляди мрачни демони, още толкова съюзни огнени елементали и доста по-малко хиляди огнено-мрачни мелези, какъвто съм и аз самия. Срещу нас стояха поне трижди повече от тези странни твари. Животните, които наричате мравки, се доближават по описание до тях.
- Не вярвах, че може да се събере такова войнство. – невярващо се изуми Дребния.
- О, повярвай ми, това беше една от по-малките битки. Изпълвали сме цели страни с остатъчна енергия от трупове. Но тва е ирелевантно в момента. Естествено, ние мелезите, презряни и от Мрака и от Огъня, ни пращаха винаги първи в битка. В началото бяхме малцина, но после се осъзна нуждата от нас, защото притежавахме силата и на двата аспекта на расите. Омразата на създателите ни обаче винаги ги тласкаше да ни пращат на самоубийство. И в тази битка ние поехме първия удар. Вразите ни сплитаха крайниците си, образуваха титанични пипала от несметна чет и ги пращаха, за да се врежат в нашия строй. Някои пипала достигаха десетки мили. Преди гинехме с десетки хиляди, но сега огнените елеметали зад нас раждаха от самата си есенция още по-големи червеи от пламъци. Наричахме ги Пламенните Върви. Мрачните демони пък оплитаха червеите със въжета от чиста тъмнина, за да не се разпадне стихията на огъня. Ние, мелезите ги яхахме, а след тва се насочвахме срещу „мравките”. Всяка Връв събираше хиляди. Оплитахме нашите Червеи с техните Пипала и образувахме неразплитаемо кълбо. Плюехме огън и мрак срещу тях, докато не изтлеят от изтощение, а те блъскаха Пипалата си в нас, докато Вървите не се разпаднат и ние не изпаднем и не бъдем смачкани от напора на мравоподобните. Вярвайте ми, всяка секунда щом този ужас започнеше мряха стотици всеки миг.
- Чувствам се нищожен. – тъжно го прекъсна Дребния.
- А не трябва! Да, малък си на фона на случващото се във Всемира, но си тук с причина. И ти и ние, и те бяхме и сме все още създадени с цел. В моята реч има думи, които могат да опишат този ужас, но е спорно дали съзнанието може да го поеме. Често си мислех, че полудявам при тази касапница. А ние продължавахем все повече да се оплитаме в тази лудост, докато не отслабихме достатъчно враговете. Тогава се случи нещо, което вие наричате с думата „геноцид”. Генералът, който ни водеше на гибел, някакъв висш мрачен демон отключи силата на аспекта си. Всички представители на Мрака вляха силата си в него, а той я впрегна в нещо ужасяващо. Небето стана черно, а онзи свят имаше четири слънца. Всичко замлъкна, чуваше се само едно монотонно клокочене. Съсипващия кипеж заглуши всичко и настана време за смърт. Небето се разтвори на безчет бездни, а оттам заваля. Западаха енергийни кълба от мрак, големи колкото луна. И те падаха и падаха. И сред моите ратници и сред чуждите. Мрачните демони и огнените елементали естествено не бяха засегнати. Всичко се изля върху Вървите и Пипалата. Врагът не напълно разбит и обърнат в бягство. Малкото оцелели сякаш бяха пуснати, за да докладват каква сила очаква всеки на това бойно поле. Нашите Червеи се разсипаха, а ние изпопадахме от тях. Моите събратя падаха надолу и като огнени снежинки, понесени от въртопа на енергиите се разбиваха във земята.
- Как си оцелял тогава ? – отново го прекъсна Дребния.
- Ако знаех?! – озадачаващо отговори Херанор. – Наречи го извратена приумица на съдбата. И аз падах. Имам чувството, че пропадах все подълбоко цяла вечност. Виждах побратимите ми, които се разплискваха още във въздуха. Ето тва е болка. Виждах и тези, които летяха надолу с мен. Четях в очите им страх и недоумение. Бяха беззащитни като новородено. С тупването си на земята се пръсваха със съсък от силата на сблъсъка. Въпреки това аз оцелях. Щом се надигнах понесох взора си нагореи се запитах защо оживях , а не паднах редом с тях. С какво блестях повече от тях ?! Тогава се сгърчих и отпуснах емоциите си. Плачех, ридаех, скърбих. Оцелелите дойдоха при мен. Първия постави ръка на рамото ми, следващия също, следващия и той. Всички образувахме една спирала и нададохме глас на болка. Тътенът оглуши всичко и всички. Всичките бойни рогове на този свят не могат да се мерят с този вой. Никому не пожелавам тази мъка.

Огненоокият замлъкна за малко. Беше му дошло малко в повече, нещо странно дори и за него. Исполинът можеше да понесе доста, но сега нещата стояха инак.
- И после какво?! – сепнато каза Дребния с жаден поглед, сякаш малко дете слушаше подвизите на дядо си.
- Какво?! – презрително отговори Херанор. – За последен път извърших нарочно убийство. Водачите им не ги интерсуваше колко от моята раса ще паднат. Те и без тва създаваха достатъчно армии с такава численост за дневни цикли, ако не и повече. Пожелах аудиенция с Върховния Мрачен. По някаква невероятна причина, той се съгласи да ме удостои с честта да ме изслуша. Още щом се приближих, даже и не казах дума. Сграбчих го и стиснах. Разсякох преграда в плътта му. Бърках, мачках, трошах, убивах. За няколко трепера на сърцето му пръснах енергията. Мъстях за всички, но и мъстях за себе си.
- Но това е даже справедливо! – пак го сецна Дребния.
- Справедливо според кого?! Според чия гледна точка ? Отмъстих заради собствения си егоизъм, защото не можех да приема такава загуба. Вече мисля, че мъстта е израз само на себичност, не толкова заради загриженост за ближния. И никога не води до нещо хубаво, а само до още страдание.
- Въпреки това си го направил?
- Щом ти го казвам, значи е така. Аз не познавам лъжата. Смея да спомена, че наказанието беше още по-тежко. Не ни убиха, о не! Събраха всички оцелели мелези и ни бичуваха с вериги от мрак. Мъчението продължи цял дневен цикъл. Някои не издържаха и се изсипаха. Какво пък, други щяха да ни заменят в следващата лишена от мисъл битка. Затова съжалявам толкова, и за тях, и за себе си. Ако не се бях поддал на емоцията те можеше още да са живи. Поддаването на чувство обикновено не води до приятен развой. Само ако бях приел истината за всички ни. Че ние сме шепа монети в ръцете на водачите. А с нас те плащат за своите цели...
Херанор отново спря гласа си. Умълчаването му не предвещаваше нищо добро. В този момент привидно немърдащият Варг се надигна стремглаво, извиси се над седналия разказвач и постави ноктестата си лапа на рамото му със леко стягане. Само така брат докосваше брат. Огненият надигна вяло глава, извърна се към него и пророни:
- Ще ме съдят ли, братко?! Ще ме накажат ли?! Или ще ми простят ?!
Лунния Вълк сбърчи нос, обели зъби, изръмжа тихичко и кратко, но сигурно поклати глава.
Изтормозено Херанор се обърна към Дребния и продължи:
- Затова не казвай, че си нижощен, колкото и всъщност да изглежда така. Ти...
- Вече ти е дошло времето да бъдеш осъден! – внезапно изкрещя Дребния. Не го каза с неговия си глас, а с дълбок, хъхрещ тон.
След миг, блъскайки настрани Варг той вече бе сключил ръце около врата на Херанор и душеше със все сила. След още един момент клюновете на Вълка вече се бяха сключили около тила на Богом.
- Арх’на Те’кеша Ма’евра! – изръмжа Херанор на собствения си език.

Огненоокият даже не се сепна, а сграбчи Дребния за рамото и го захвърли като перце в някакъв страничен камък. Той не издържа на силата на удара и се счупи на парченца, които обградиха тялото на атакуващия. Херанор прокара по ръка по бронята си сякаш, за да се изчисти и отсече гневно:
- Достатъчно се застояхме тук! Щом се съвземе започваме изкачването. Сложи му маската, докато си станал. Явно Съдника в него се надига повече, отколкото като е без нея.
- Май се открехна повече отколкото трябваше, братко! – загрижено отвърна Варг
- Обсъждането в момента е ненужно!
Варг бърже изпълни заръката, защото знаеше, че и най-малакта гневна нотка в гласа на съратника му означава нещо страшно. След като свърши начинанието си, Лунния Вълк като омагьосан се загледа в блестящите кристали, сякаш искаше да ги вземе със себе си. Херанор усети желанието му и рече:
- Липсва ти, нали?!
- Не желая да говоря, братко! Не искам! Не мога!
- Иди и отчупи! Ще и го дадеш! Ще и го дадеш, щом се видите отново! Пред теб давам клетва, че ще се срещнат пак пътищата ви! Морро няма да бъде сама!
Варг само метна един, жълт, изпълнен с желание и благодарност поглед, кимна, хвана единия си клюн и разчовърка един малък виолетов аметист. След малко той го откърти от основната част и го прибра на сигурно под парцаливите си одежди. Докато това траеше Дребния вече събираше съзнание и кротко се озърташе наоколо. Приготви се да зададе въпрос какво се е случило, но другите двама, вече бяха впили нокти в най-близката арка и се заизкачваха по основата и. Направи единствено недоумяваща гримаса и с помощта на меча си последва другите Осквернители. В това време късчетата от плътт на на Херанор точно догаряха и и пускаха тъмнината отново да споходи този сегмент от понора.

На левга над тримата Осквернители в меката, разшлякана от усилен дъжд пръст отекваха още стъпки, този пък на неколцина души. Тежките облаци бяха скрили луна и небеса. Светлината бе нищожна и малко се виждаше с просто око в придаващата слепота нощ. Ако някой пробваше да се вгледа, за да различи отделните силуети, щеше да види само фрагменти от тях. Щеше да разпознае черните гарванови пера, кацнали по глави, вратове и китки, щеше да различи тежките, пътни наметала, полюшвани от вятъра, щеше да различи костени и дървени фетиши, щеше да различи бойните гарванови маски и острите им клюнове. Да, бягът затрудняваше виждането на тези тичащи хора в гъстия мрак. Те търчаха, защото имаха цел, защото от тях се искаше помощ, защото трябваше да спасяват живот. Те тичаха, защото не искаха да бъдат виждани, спрени, прекъсвани. А ако някой наистина искаше да види всичко, но и да разбере, щеше да види Сивоперата стрела, която мирно се поклащаше в леко подаващия се колчан на гърба на първата фигура.
 
VargDate: Friday, 28.10.2011, 04:42 | Message # 8
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
Нз защо точно за тва ме озари музата, ама радвайте. След това парче се заемам за запълня празнините поне в номерацията на парчетата. Малко и заради това не бях писал толкова време, че изциклих на новата глава за Морро и Гуен, вместо да продължа това което съм измислил, пък после да пълня празнотите. Инджой...

Парче седемнадесето – срещата на целителите
Пръстта се разрони на малки остатъци. Водата, просмукала се в тях, вече почти се беше изпарила, но земята оставаше рохка. Черноземът, богато снабден с хумус, вече бе готов за оран. Малки членестоноги сновяха натам-натам и правеха миниатюрни коридори, с което разряваха допълнително почвата и допълваха плодородието и. Всичко беше готово и приготвено за сеитба. Мигновено се формира малка дупка, която се оформи с въртеливо движение. Пръстта пропадна, а на нено място изникна ръка. Кожената ръкавица, която я обгръщаше, обхвана парче земя. След едно вдишване ръката, протягайки се за живот се надигна малко над китката и продължи да оронва буците около себе си. Не след дълго друга ръка, същата като нея също изникна от пръстта и зачна същите дейстия като двойничката си. Изпод земята се чу глас:
- Рови бързо. Под мен все още има мека кал. Бързо или ще пропаднем! – притеснено рече Варг.
- Дай ми няколко мига. – изморено отвърна Дребния
Той бе стъпил на раменете на вълчия демон и старателно копаеше и оформяше дупка през, която да излязат. Най-отдолу се крепеше Херанор, който с плещите си държеше почвената маса да не се излее отгоре им.
- Всичко се свлича! Действай по-устремно! – допълни Огнения.
Дребния не отговори, а продължаваше да рови ронливата пръст, почти излязла от определението за кал. След десетина мигвания на окото, той вече бе изкопал главата, раменете и торса си. Полепната по него земя придаваше допълнителна тежест на тежките му доспехи и допълнително затрудняваше задачата. След като изкара окаляните си крака и подгизнали ботуши, той протегна ръка към Лунния вълк и бърже с премерено движение изкара демона, окичен с неговите и своите собствени оръжия. Варг се изтъркаля от дупката, оцапвайки се с още мръсотия. Някакви буболечки лазеха по проскубаната му козина и удобно се наместваха, търсейки топлина. Докато двамата тежко и напористо вдишваха от чистия въздух, заради оредяващата атмосфера под земята, те протегнаха съответно копие и меч. Две пламтящи ръце се протегнаха и обхванаха остриетата. С известно пъшкане Херанор също бе изкаран на повърхността. Тримата изтърсиха седалищата си в тупване на нивата. Насечени глътки въздух излизаха от устите на Дребния и Варг, докато Херанор успокояваше разпалените си пламъци – еквивалент на присъщо напрягане и умoра за неговата раса. Щом изпълзаваха между зъбите и устните, издиханията като че ли измръзваха, защото се превръщаха на топла пара, бързо разпръсквана от от студения зефир. Вадички пот се стичаха по пропипите с мръсотия дрехи. Тя бързо изстиваше заради засилващия се нощен студ. Тримата починаха няколко мигвания на окото, след което се насочиха към близките оврази, ограждащи нивата. С къс, добре премерен скок, те се озоваха в пълнещия се с вода изкоп.
- Мисля, че е излишно да питам дали имате знание къде се намираме. – рече Варг
- Незнам. Щом навлязохме е пещерата изгубих понятие за посока. – отговори му Дребния.
Демоните поеха още малко от студенината, наситила живителния въздух и Херанор се намеси в разговора:
- Ще седокосна повече в есенцията си в Енергийното измерение. Чрез нейния взор ще разбера накъде трябва да е поемем към нашите другари.
- Ха, другари! Пешки в ръцете на Астрикол. – непочтително отсече Варг.
- Като теб, нали ?! – не му остана длъжен Огненоокият.
- Най-вече аз! – с ехидна усмивка отвръна Лунният Вълк.
Докато Херанор раплиташе нишките на енергиите заключени в себе, другите двама се спогледаха за кратко, кимнаха си един на друг, надиганаха се леко от окопа и заогледаха околните поля, винаги готови за атака.
- Съмнение спохождат съзнанието ми, Върховни Осквернителю! – заговори тихичко Дребния. – Ако някога свалим гарда си, ако някога не бъдем толкова бдителни, ще паднем ли облени в кърви? Тази мисъл не спира да ме гложди.
- Спокойно, момче. Ако го мислиш постоянно, неминуемо ще стане. Каквато и мисъл да споходи мислите ти, тя обикновено се случва. Затова се съсредоточи върху настоящия момент. Друго не те интерсува. Или поне не трябва.

Тревите се жертваха. Тяхната, безкрайна зелена маса носеше дълбоки белези от страдание. Те бяха тъпкани. Десетки, разкъсани, се превиваха под напора на малките женски ходила. Въпреки цялото уважение към природната същина, сега имаше по-висша цел. Такава цел, обагрена със молбата за прошка към децата на флората . Няколкото чифта стремително сновяха по меката тревиста твърд. Първият чифт водеше, останалите следваха по закона на племето. Умората вече взимаше своята дан, но те тичаха. Щяха да продължат. Изискваше се от тях. Такъв беше пактът, а той щеше да бъде изпълнен. Да, те бяха сами. Техен единствен приятел бяха тихите гарванови гракове, прокрадващи се измежду непомръдващите устни и затоврените усти. А само нижещите се мигове, съпътстваха безумния им бяг.

- Виждям я! – почти изкрещя Херанор, като продължително се взираше в далечината.
Демонът от скоро се взираше в срещулежашите хълмове, акто не след дълго видя отвора към пещарата. Място, където се бяха покрили ранените и умиращите от „Вятъра.
- Най-накрая ще им дам спасение!
- Ако ли не ще даваш опрощение, Огнени! И може би сила, за да преминат отвъд! – апокалиптично рече Дребния.
- Силно се съмнявам да е така. Макар и да е по-вероятно да се стигне и до там.
Без да чакат команда, тримата бавно, но забързващо се понесоха към входа на скалната дупка. Към избавление или провал под ромона на ситния дъжд и треперенето на околните храсти.

Гарвановия поглед е остър, качество присъщо на тези птици. В племето се носеше мълва, че определени членове наследяват нечие птиче качество, по-конкретно точно това. Първата фигура, момиче, почти жена се присви до една трепетлика и зарея погледа си в открояващата се пещера между дърветата. Точно за тези очи се говореше, че притежават такава способност. Но се и говореше, че изгледат ли те, кончината ти е лесно постижима. Налягащият нощен студ я накара да се свие още повече в тежката си, продрана пелерина. Без да се мае излишно, тя извърна глава. Дъждът се стичаше по мократа и маска на малки капки. Под издължения и клюн от посинелите устни излезе пореден грак. Зъзнещите и спътнички се сепнаха, раздвижиха телеса и отговориха енергично. Нямаше и трепет на сърцето, а трите вече бяха в движение. Почти веднага, докато тичаше първата видя при отвора три фигури. Едната сякаш гореше, другата беше обагрена с тъмна аура, а последната като чели имаше козина по себе си и вълчи очертания по главата, раменете и ръцете. При вида на една от трите жената трепна, макар и само с поглед.

Изливащия се дъжд рязко спираше при очертанията на входа на пещерната бърлага.
- Мокър съм до прокълната си душа – каза Варг, разтърсвайки тяло, за да се отърве от стелещите се по козината му капки.
Другите демони не му отговориха, а затърсиха с поглед наличие на присъствие във вътрешността. Наклонът на входа беше такъв, че не позволяваше на водата на нахлуе навътре и да издави покрилите се вътре. Само тих тропот показваше, че още вали. След още няколко крачки Осквернителите видяха няколко слаби, мъчително поддържани огъня. Тримата смело пристъпиха напред и ехото на стъпките им игриво рикошираше по стените, известявайки идването им. Тук-таме по пода се намираха изоставени здрави или почупени оръжия, разкъсани дрехи, окървавени, превързочни парцали и хранителн остатъци. Носеше се миризма на септична яма, приемесена със вонята на рани. Пушекът от огньовете правеше въздухът още по-тежък и негоден за дишане. На няколко разтега в оформилия се сумрак се очертаваха няколко силуета, повечето лежащи и непомръдващи. Докато се доближаваха, демоните видяха слаба женска фигура, която клечеше над едно тяло. До нея имаше нова купчина накъсани, напоени с кръв и мръсотия бинтове. Ръцете и напояваха поредния с вода и го вързваха около следващата гноясала рана. Явно беше, че липсваха изцеряващи материали като били и мехлеми. Демоните бяха вече досами жената, когато тя се надигня изморено и избърся запотеното си чело с опакото на дланта. Разчорлената и коса също беше напоена с мръсотия. Тя вяло извъртя глава към тях. В погледа и се четеше нервно изтощение, примесено с раздразнение и неприязън.
- Е най-накрая благовoлихте да се покажете! – поде първи разговор тя.
- Изпитахме известни затруднения. Някои от които не зависеха от нас. – отговори и Херанор.
- Ако се бяхте размърдали повече, може би нямаше да копая толкоз гробове. – язвително им отвърна жената.
- Ооо, вземи замълчи! Да не те накарам! – кресна Варг, плюейки.
Без да го изчака, може би за да предоврати предстоящ конфликт, Херанор поде следващата тема:
- Какви са загубите? Или да не питам ?
- Не че държа много да обяснявам, но щом държиш да знаеш. – продължи тя. – Преди два дни загубихме трима. Погребах ги извън пещерата. Иначе щяха да привлекат всякакви болести и твари, както и да започнат да се разлагат. Вчера умряха още двама. Нямах сили да ги изнеса. Просто вече нямам енергия за нищо.
Жената сякаш всеки момент щеше да заплаче.
- Трябваше да ги повлека, да ги положа в земятя и поне да ги удостоя с момент мълчание. А просто ги захвърлих в една ниша настрани. Вече усещам смрадта на мъртвите им тела.
За пореден път тя отмести спластен, мръсен кичур от челото си, но като че ли бършеше сълзи. В този момент Варг премести поглед към Дребния, изскърца със зъби и рязко му кимна. Другия разбра намека и двамата се понесоха към непогребаните трупове, оставяйки Херанор и измъчената жена насаме.
- А Скитащия как е ? – наруши тишината Огнения.
- Тролът ли? Както виждаш, опитах се да спра кръвотечението, но парцалите ми свършват, а почти всички са мръсни. Раните му са дълбоки, та преди да успея да ги затворя гангренясаха. Вчера се наложи да отрежа едната му ръка, но боя се вече е твърде късно.
Тя замлъкна за секунда, пое дълбока глътка въздух и продължи:
- Не мога повече! И той ще умре, знам го. Не мога да преживеч още смърт. Главата ми кънти от стонове на умиращи. Погубих ги! Всичките! Провалих се!
Херанор я изгледа учудено, но почти веднага насочи пръста си към челото и. На върха на кривия му нокът проблясна светлина, която проникна в черепа и.
- Спи, Явина! Спи и сънувай! Изпълнила си нужното, дете! Спи! – успокои я демона.
Младоликата жена, започна да затваря очи, клепачите и натежаха и тя бърже се унесе до единия загасващ огън.
Херанор се поогледа, за да види тези, които в момента имаха няй-голяма нужда от него. Отпърво мерна тялото на Кико. За момента елфата спеше, но той знаеше, че болката от лицевите и рани я изгаря. Лицето и бе обвито в сравнително чист парцал, напоен с последния целбен мехлем. Явина добре си беше свършила работата. Досами елфата бяха наредени изстиващите тела на Филт и Бъдъмба. Видимо бе, че те продълбаваха да се влошават. Кожата им все повече посивяваше, устните и очите посиняваха, периодично се чуваха насечени бълнувания. Те бяха грижливо завити в наметала, но се бяха отвили заради реакциите на крайниците си, от време на време изригващи в спазми. Леко ядосан Херанор повиши тон:
- Кой тук отговаря за тях?!
До единия огън друга клекнала фигура лениво отговори:
- Ми май съм аз!
- Доста си усърден, Майт. Заслужаваш почести . – сякаш му се скара демона.
Огненият маг още-по мързеливо донамести седалището си на земята, метня няколко съчки в огнището и се загърна още повече в белите си роби, за да му е по-топло.
- Вземи се мръдни, барем свършиш нещо! И без това си толкова безполезен в момента, че ми се гади от теб.
Майт го изгледа тъпо със сините си очи, обърна се и полегна с гръб към огъня, продължавайки да се топли. Това още повече разгневи Огненоокият, но той прецени, че не трябва да се поддава на яростта си. За момента трябваше да се помогне на берящите живот.
Често демона се чудеше какво дири във „ Вятъра” този огнен маг. Досега им беше докарвал само излишни препятствия и несгоди, гарнирани с ненужно недообмисляне и безмислици. Понякога Астрикол не усещаше кой трябва да привлече и кой да отхвърли. Въпреки това трябваха повече хора. Битките не спираха, а загубите рястяха. В атаката над храма бяха изгубили неколцина, в изненадващия контра-удар около дузина, а тук в пещерата бяха издъхнали почти десет. „Източен Вятър” бе понесъл много тежък удар. Някакво успокоение беше, че поне повечето умели войни от отряда са оцелели. Имаше безкрайна нужда от нови следовници, а живота на все още живите трябваше да бъде спасен.
Затова без да се мае повече демона се надвеси над стенещите Филт и Бъдъмба. Ръцете му започнаха да описват сложни елипсовидни фигури във въздуха и най-вече около главите на страдащото дуо. От ръцете му започна да се излива чист мрак, който падаше по лицата им. Капчиците бавно падаха по кожата, и нежно, сякаш придобили живот се разкарваха по повърхността и. Още щом се докосваха до погиваща плът, искри и прашинки огън лумваха и изчезваха за секунди. Със съскащи звуци капещата тъмнина потъваше между вените и се изливаше в лицевите отверстия. Малки издатини се размърдаха и сновяха под кожата им. Двете тела потрепераха и се загърчиха. Внезапно мускилите им изригнаха в непремерени движения и накараха двамата да понечат на станат. Херанор спря красивите си ръкомахания и постави дланите си с лек натиск върху лицата им. Болните засилиха гърчовете си и още по-неистово напираха да се надигнат. Демона се надигна на колене и увеличи силата си. Неочаквано вратовете на двамата извъртяха главите под невъзможен ъгъл, насочиха очите с цвят на охра към Огнения и с хриплив тон напуканите устни заговориха:
- Не на това посягай твое що не е! Наши! Са вече! Наши и другиго никому! – в един глас заговориха те.
Дори самите им изречения звучаха хаотично с обърканата си подредба. Херанор не им обърна особено внимание. Вместо това тихичко започна да напява заклинания знайни само нему:
- Мух’ра Ке’деб Н’ба! Еки’ла Тръ’рпа! Йед’хра В’раа Н’есу!
- Само! Наши! – зловещо продължиха те.
- Ес’кена’с Хе’дма Гру’тега! – необезпокоявано продължи той
- Не успееш ще, мелез!
- Кру’га В’ре Дра’гала!
- Се проваляш ! Спри! И се поддай!
- Ху’ра Те’кра Лия’ре Н’ка! – не спираше да реди Херанор.
Той знаеше, че ако прекрати, ако за момент загуби концентрация и секне действиятя си, есенцията на Хаоса ще пречупи заклинанието. Даже бе твърдо възможно да се вклини в думите му и да отрови и него. Междувременно Дребния и Варг се бяха върнали от погребването, насядаха около него и без да издават звук се загледаха в опасния ритуал. Засега Херанор се крепеше, но и двамата бяха готови във всеки един момент да извадят оръжия и прекратят мъките на обладаните и лечителя.
Словата на Херанор и стоновете на болните се смесваха единствено със тропането на усилващия се дъжд и образувалите се светкавици. Поредната мълния хвърли кратък проблясък, който огря почти цялата вътрешност на пещерата. Единствено на едната част от вътрешната стена се отбелязаха три сенки. Погледите на седналите ги прихванаха с периферното си зрение. Варг мигновено се извърна, разтвори ноктестите си длани и оголи челюсти. Още не беше се изправил напълно, а Дребния с изстъргване на меча си в скалата вече беше застанал в бойна позиция. Херанор само леко премести поглед към трите силуета, които се бяха застопорили на дупката, която служеше за вход към пещерата. За известно време никой не помръдваше, а само очите преценяха обстановката в състояние на взаимно очакване. Щом проблясна поредната доза небесна светлина започваха да си личат дребните очертания на новодошлите. Средната фигура доста нахално пристъпи нявътре, а останалите две смирено я посеследваха. Варг настръхна с ръмжене, а Дребния вече изпускаше валма дим през порите си. Както винаги Херанор реши да прекрати оформилото се напрежение властнически с думите:
- Спрете се! Елате при мен и се погрижете за умиращите.
Бавно, със съмнителен поглед двата демона отстъпиха и отдръпвайки се се надвесиха над Филт и Бъдъмба и ги затиснаха с телата си, за да не мърдат много. Изтормозен, Херанор се надигна, приближи се до женската фигура и рече:
- Херанор от рода Аре’Крона, Осквернител от клан „ Източен Вятър„ те приветства с молбата да споделиш присъствие и мъдрост около живота даден ни от огъня.
- Кизе Иста Зеленопера, една от Сивоперите от клан „Рошавите Гарги”, произхождащо от Огненото Племе споделя желанието ти. Ще съм щастлива да открия знанията си пред теб. - учтиво и почтително му отвърна младото момиче. – Отговарям на призива за помощ в името на моите предци и скорошния пакт, сключен между мен и Звездното чедо.
С тези думи Гаргата извади Сивоперата стрела от колчана си и и с тих пукот я счупи. Демона благосклонно я прие в дланите си и нарочно я остави да изгори. Металния връх бързо се стопи и се вля в плътта му – достатъчен отговор, че помощта се приема.
Херанор ги подкани с жест на ръката около огнището. Другите двама демони усетиха, че това всъщност са съюзниците на „Вятъра”, затова свалиха оръжия, като също се нагнездиха и подадоха ръце към игривите пламъчета, за да се изсушат и стоплят. Трите момичета също седнаха, свалиха черните си, напукани маски и ги поставиха леко на земята. Редиците разноцветни пера, които украсяваха ръбовете и клюновете на маските се полюшваха от влизащия вятър. Изпод тях се разкриха приятните черти на красиви млади жени.
Най-накрая помощта бе пристигнала. Е,не беше блясква войка, обкована в желязо, но на всички бе ясно, че момичетата ще направят всичко по силите си, за да подкрепят „Вятъра”. Астрикол и Кизе неотдавна бяха сключили съюз за взаимопомощ между двата клана на основата на устни уговорки поне засега. Изстрелвайки Сивоперата стрела, личен подарък от Рошавите Гарги, той ги беше измолил за помощ. Вплетените в нея магически нишки от природни духове я бяха направлявали в полета и към най-близкия бивак на които и да било членове на Огненото племе. В случая се беше отзовал не кой да е, а самата водачка на Гаргите. За жалост не бяха много. Поне засега.
- Извини ме, Перната, но имам да лекувам. – кротко каза Херанор и без да чака отговор, отмени Варг и Дребния, които продължаваха да укротяват Филт и Бъдъмба.
Огненоокият хвана за вратовете отровените и продължи на нарежда сложни изречение от неразбираемата му реч. Явно целението му имаше ефект. Белезите на Плътта на Хаоса започнаха да избледняват, а енергията му все повече зачезваше. Поне Херанор така усещаше.
Една от другите две Гарги бързо се намести над Кико. Момата грижливо премахна напоената със кръв превръзка. След това изкара чиста марля и миризливи мехлеми. Тя умело втри мазилата в плата, повдигна главата на унесената елфа и старателно превърза изгорената кожа на лицето няколко пъти. Кико изстена в пристъп на болка, но се успокои вследствие на мазните цярове.
- След едно слънчево пътуване раните няма да ги бъде. – рече Гаргата.
Гласът и звучеше по-спокойно и улегнало от игривите нотки на Кизе.
- Прекрасно, сестро! Все повече надминаваш себеси! – живо и отвърна водачката.
Иста се обърна към третото момиче, само и кимна. В отговор получи същото, като засега непознатата постави ръка на едната си леко, извита, крива сабя и я извади от ножницата. Перата, кацнали на облечената в кожа дръжка се полюшнаха. Младата жена се насочи към входа на пещерата и седна на пост, прегърнала оръжието си. Дребния понечи да я последва, но изтощението вече бе взело своята дан, затова той свали ризницата си и я остави до другия си инвентар. Той се намести до Варг, но вместо да подене разговор с Осквернителя се поддадена умората и заспа. Самият Лунен Вълк пък още будуваше и зорко наблюдаваше Кизе, която също сядаше близо до огъня. Той втренчено, но целеустремено я измерваше от глава до пети. Тя пък в началото го изгледа изпитателно, но сякаш да го издразни му метна кратко намигване. Единакът като че ли трепна, но не извърна глава в друга посока. В този момент Майт се разбуди, отмести белите роби, покриващи тялото му и бавно се огледа.
- Ей, бълхарник, я ми дон’си нещу за хапване. – обидно се обърна той към Варг. – И вземи побързай, чи ни съм ял от смрачаване.
Вълкът само му хвърли бърз поглед, но не отвърна и продължи да зяпя Гаргата. При нормални обстоятелства Варг би му пратил един шамар. Магът обаче забрави всякаква мисъл за ядене, щом прикова поглед върху Кизе. Пълнейки поглед с природните и дадености, той се довлече до нея. Тя пренебрежително изгледа тътренето му.
- Кому е нужна храна при т’кава богата трапеза! Хе хе! – похотливо я заговори той.
- Мда, трапезата е пищна, но освен тва е прескъпа! – не му остана длъжна Гаргата.
- И т’ка да е, аз имам голямо богатство. Особено в гащите си! Ха! – отсече той с мисълта че я е затапил.
- Ееее, щом казваш! – досадно довърши тя
Вместо да му обръща повече внимание тя свали колчана и стрелите от рамото си и ги постави до ловния си лък.
- Ооо, н’се тревожи, миличка! С теб можим доста да са позабавляме. – не спря Майт, настоятелно приближавайки се към нея, та даже постави ръка на другото и рамо.
В този момент Варг изскърца със зъби. Жълтият му поглед се пълнеше с гняв.
- Айде, „миличък”, бъди така добър да се отстраниш, че да не вземе да намалее „богатството ти”. – иронизира го Кизе, продължавайки да се дърпа.
- Ох, че си ми трудна. Аз такивъ най ги тача. Не се пр’ви на недостъпна. Знам, чи в теб са надигъ жилание за мен.
Гаргата само обидно се изсмя. Звукът огласи пещерата.
- Ила тука да та гушна! Пък после, ще вденеш що е то истински мъж.
След тези си думи, Майт посегна и сложи ръка на вътрешната, частично оголена част на бедрото и. Момичето вече разтваряше пръсти, за да го удари, но в този момент Варг изригна. Той изрева и се хвърли срещу двамата. Кизе залегна, но все пак и тя не беше целта. Ноктите на вълка се озоваха в раменете на магьосника. След секунда похотливия маг се оказа вдигнат стъпка над земята, грубо раздрусан и захвърлен като боклук в някакъв ъгъл. Тялото му глухо тупна. Без да чака Варг хвана Гаргата и я притисна о себе си. Дали заради инстинкт или вътрешно желание тя се сгуши в него. Мократа му козина я накара да сбърчи нос. Без да отлепя поглед от падналия маг, Лунният Вълк постепенно отслаби прегръдката си и пусна момичето. Майт се надигна, ругаейки:
- Ах ти, долна мастия! Сига щи покажа аз на теб!
Магът насъбра енергия в себе си и ръката му се запали. Той описа окръжност, засили се и метна кълбо от огън по Единакът. За щастие топката не беше нито голяма, нито мощна. Майт не беше измежду най-добрите повелители на магията. Ядрото от огън удари Варг в дясната плешка и се пръсна на искри. Козината обгоря, а мускулите под нея се сгърчиха. Замириса на опърлено. Вълкът нададе вой от болка. Всички впериха притеснени погледи в него. Вълчата муцуна се обърна, а от нея се лееше гримаса на ярост.
- Дурх немет карс! – изкрещя той.
Дребния се ококори и тръгна да става, а Херанор разпали очите си повече от нормалното, сигурен знак на притеснение. Щом Варг говореше на родния си език, щеше да се лее кръв.
- Братко! Спри! Прекрати! – напразно говореше Херанор.
Осквернителят се нахвърли срещу магьосника, събори го и сключи близките си до лапи ръце около вратните жили. Безмилостно, като същий убиец, Варг неистово стискаше. Майт, кашляйки и изплезвайки език, запали отново ръцете си и докосна Варг по китките. Вълкът нададе пореден болезнен стон на болка и го пусна. Магьосникът се обърна по гръб и залази по твърдата земя. Не обръщайки внимание на раните, вълчия демон с още по-голяма омраза сграбчи Майт за главата. Ноктите се впиха в нея му и задраха коса и кожа чак до черепа. Варг отпра половината скалп, след което заграби цели късове от рамене и мишници, като злобно късаше. Докато магът врещеше, Лунният Вълк захапа тила му и загриза до кокал. Писъците огласяха пещерата. Докато другите скочат, за да секнат убийството, Единакът вече бе отхапал половината врат заедно с жилите и адамовата ябълка. Гласните струни на Майт замлъкнаха. Демона премахна захапката, обхвана челото с длан, прониза очите с пръсти и с крясък откъсна държащата се на парчета месо глава. Фонтан от кръв шурна и опръска лцието и гърдите на Варг. Той нададе възглас, изпълнен с ненавист, след което се облиза и отърка челюстта си.
Веднага след тва се намери хванат от Херанор и Дребния.
- Не трябваше, братко! Тук много сбърка!
- Ооо, замълчи! Ако искаш се нареди на редицата!
Двамата Осквернители едва удържаха третия демон. Трите Гарги и разбудилата се Явина уплашено гледаха грознаха сцена. Само трупът леко помръдваше в следсмъртни тикове, а изцъклените очи на мъртвеца се бяха вторачили в някоя от тях.
- По закона на „Вятъра” трябва да бъдеш наказан! – отсече Херанор. – На посягането на съкланник се отговаря с кръв. Така повелява реченото от Астрикол.
- Тая гнида не ми е такъв! А ти може да си завреш законите в...
- Съдбата не ми оставя нищо друго, братко! Дребен знаеш що да сториш! – заключи Херанор.
Богом кимна и постави Варг на колене. Демонът се съпротивляваше, като не спираше да шава. Мелезът трудно, но упорито държеше водача си. Херанор застана зад вълка, отпусна длан, а от нея се оформиха огнени езици. Те се преплетоха в общ пламтящ камшик. Огнениокият вдигна ръка, огнената змия изплющя и обагри гърба на Варг с болезнени безели. Отново и отново. Лунният вълк ревеше, а трепкащите очи на наказателя се обагриха в зелено. Херанор плачеше.
- Искам прошката ти, братко!
- Я давай по-бързо! И ако ми кажеш, че можеш само толкова, ще се изплюя отгоре ти! – предизвикателно го сряза наказваният.
Херанор го удари още няколко десетки пъти, след което пръсна камшика си на искри. Тревистия оттенък на погледа му постепенно се загуби и отстъпи на обикновения жълто-оранжев нюанс. След това се обърна, приближи се до телата на Филт и Бъдъмба и с гръб към всички каза:
- Стига ти толкоз засега! Но те съветвам да престанеш да изпитваш търпението ми. Вярвай ми моят гняв съкрушава цели чертози!
Варг, вече пуснат и изтърпял наказанието се надигна, блъсна грубо Дребния и мълчейки се изнесе към входа на пещерата. Постоянно се чешеше по оформилите се дребни пътечки по плътта му. Той се доближи до седящата там Гарга.
- Изчезвай! – гърлено и каза вълкът.
Момичето го изгледа многозначително, но прецени, че трябва да се отмести, та се върна при посестримите си около огъня. Съвсем самичък, Единакът се постави на един камък и започна да облизва обгорените си китки.
Херанор, отново прекъснат в лекуването, коленичи за пореден път до обладаните от Хаоса. За щастие намеренията му бяха към своя край, отровата бе почти изкоренена. Двамата, белязани от Плътта вече бяха спрели да стенат и гърчат. Гаргите стояха като онемели, не толкова заради кървавата картина, колкото ги удивляваше спокойстието на двамината други демона. Сякаш бяха свикнали с такива картини. Кизе се приближи до Огненоокият и го запита:
- Равнодушно приемаш всичко това. В моето племе такива деяния ги наказваме с мъчителна смърт.
- За него е нещо есенциално. Да, смъртта на Майт беше трагична, но друго ме изпълва с тревога. Щом вече посяга на ближни, поне доколкото погиналия му е такъв, значи проклятието все повече го обвзема.
- Хм, проклятие? Какво проклятие пък го е обвзело него? – въпросително рече Иста.
- Такова в което не трябва да си пъхаш клюна, драга! – заплашително я пресече Дребния, сякаш защитаваше Лунният вълк.
- Чета някакво желание в очите и думите ти. – отново успокои всичко Херанор. – Ако прищевките ти, каквито и да са те, са насочени към Варг, само ще те предупредя да внимаваш. Да не се окажеш и ти одрана накрая. Видях нещо в очите му, нещо което не съм виждал. Някакъв странен блясък, покрит с интерес.
- Не се безпокой, пламтящи ми приятелю! Аз умея да пазя перата си! – довърши Кизе.
Докато повечето вече отвръщаха на прегръдките на съня, а Херанор изпадаше в онази странна медитация, близка до почивка, Сивоперата се надигна и закрачи внимателно към Лунният Вълк. Въпреки безшумните и стъпки, той я усети по миризмата на щавена кожа и женска плът. Тя седна почти до него и заби поглед в очертанията на главата му. Той от своя страна я изгледа кратко, но успокоено. Сметна, че толкова и стига засега и зарея поглед в очертанията на Луната. С продължаващо мълчание, Варг като че ли очакваше нещо от лунната, кръгла плоча, решила този ден да покаже само половината си лице.
 
VargDate: Thursday, 10.10.2013, 01:28 | Message # 9
Лунният Вълк
Group: Администратори
Messages: 56
Reputation: 0
Status: Offline
Posveshtava se na vsichki vas! Moite bratq i sestri! Vyprosi, otgovori i komentari v chata.

Pliskashedujd. Zemqta be pokylnala sys semena ot trupove i krajnici. Kalta se stichashe
po polegatiq sklon I vsmukvashe padashitite I posechenite. Tuk-tame zejvaha
dupki i lakomo poglyshtaha myrtuvcite. Ostanalite kamyni praveha kapani,
podhodqshti za strosheni kraka. Nqmshe rasteniq, nqmashe jivotni, vsichko veshe
be myrtvo. Ili umirashe…
 
 
Otekvaha vikove
za pomosht. Kyntqha molbi kym majki. Pisyci za spasenie razdiraha vyzduha. Naj-plasheshta
be tishinata. Kydeto nqma zvuk, znachi ima smyrt. A tq samata, tazi sparujena
gospodarka, vieshe ot radost. Snoveshe po hylma, po poletata, po barikadite I ukrepleniqta.
Sbirashe s krivite si prysti darovete ot prokulnatata zemq I se smeeshe s
pojultelite si zybi.
 
Tam,
izpravena wisokomerno, napuk na tazi gnet, be zastanala Morro. Krini prah I kal
se bqha zagnezdili po drehite i. Voda se stishashe I izmivashe nasloenata
mrysotiq. Samo kryvta ne se mieshe. Dori I pri pylon staranie, kryv nikoga ne
se otmiva, nikoga v syznanieto ili mislite. Tynki vadichki se stichaha po
liceto na vampiresata. Razchorlenata I kosa be stanala dom za oshte dyjd, za
oshte chernilka, za oshte mrysno. Zybite I lyshtqha ot zloba, ustata, izkrivena
v luda grimasa, zoveshe gibelta, ochite I se nasishtaha s gnqv. Mejdu brynkite
na schupenata I bronq se prupluzvaha bolezneni sysireci. Napyna muskili,
napregna jili, stisna umruk, protegna chernite si prysti I iztegli edinstvenata
si zdrava sqba ot nechij cherep. Neshtastnikyt be posegnal I be sbyrkal. Scepenata
mu glava I iztekliq mozyk govoreha dostatychno za kritichniq gambit. Tq daje ne
go pogledna, prosto izvadi ostrieto ot propukanoto chelo. Malko sled tova zareq
pogled v urudlivata kartina pred ochite i. dosami neq se nadigna kachulata
figura, ne po-chista ot neq. Izpod kachulkata nqmashe cherti na lice, samo dva
reda zaostreni zybi, oformeni v ehidna usmivka.
 
-        Prodyljavameli ?! – zapita naejeno Filt.
-        Mlukvaj!Prosto trygni! – gnevno zaqvi tq, daje bez da posochva.
 
 
Bez da
otgovarq toj, syshto izvyrna pogled napred, izpravi se I rqzko izvi petata na
tejkiq si botush v nechie gyrlo. Chu se
troshene na aorta I grybnak. Ryka, koqto dopredi malko, se povdugashe kym
mrachnite nebesa, padna bezdushna nadolu. Ot gyrloto izleze huhresh zvuk,
dokato ochite se izbeliha.
 
Dvamata se
ponesoha nadolu po sklona I kylcaha ranenite I umirashtite. Milost nqmashe da
ima. Poshtada syshto. Raneniqt si ostava vrag. Shotm e takyv, trqbva da byde
ostranen.
Pyrvo
syzrqha Heranor. Vypreki stenata ot dyjd, vqtyr I smyrt, toj vse pak vse oshte
goreshe. Maqk na nadejdata v tazi zabravena zemq! Masivnite mu ryce stiskaha
trupa na Qvina. Padnal na kolene, toj sqkash se opitvashe da q syjivi. I
placheshe. Bogove, kak placheshe. Periodichno ot gyrdite mu se nadigashe tyten,
kojto oglasqshe cqloto pole. Sukrushavashtiq zvuk, izlizashe ot vsqko negovo
otverstie I zaglushavashe dori normalnoto mislene. Pone dokolkoto go imashe. Ot
ochite mu se leeshe sinq sqra, izraz na bezkrajnata mu bolka. Toj pipashe
trupa, namestvashe krajnici, raztvarqshe ochi I galeshe kosi. I placheshe…
Demonyt placheshe… Sydba, kak placheshe…
 
Morro I Filt
go podminaha. Nqmashe kakvo da napracqt za nego I za Qvina. Tq beshe posechena
prez celiq tors. Vijdaha se kyrvavi drobove I posecheno syrce. Egoisti, da! No
tuk nqmashe mqsto za sujalenie. Dvamata nameriha bojnata liniq. Syzrqha Decius.
Umrukyt beshe stroil vsichki v liniq. Shtit do shtit, tqlo do tqlo, sydba do
sydba. I tq bqha opliskani v kryv. Do edin! Tochno zad Decius lejeshe Garo s
prerqzan vrat. Glavata viseshe samo na edna jila. Kyrvava lokla be udavila
ustata I ochite v more ot zaminal jivot. V krakata mu se be izprujil Korgot I steneshe.
Udar be vgradil shlema v liceto mu I go be napravil na pihtiq ot meso. Oshte be
jiv I dishashe, no ne vijdashe. Rycete mu se opitvaha da otmestqt shlema ot
zakleshtenoto lice, no uvi… Morro se pribliji do Decius I go dokosna tejko po
ramoto. Ponqkoga imashe I jelanie za milost, da go vidish dali e jiv, dali
myrda, dali shte se bie protiv smyrtta si. Livius se obyrna. Gledkata nakara
Morro da iztrypne. Ednoto mu oko be izkarano, buzata razprana, a prez neq se
vijdaha red izpochupeni, kyrvavi zybi. Toj samo se uhili, siguren znak, che ne
se e predal. Usmivkata oshte poveche zagrozi liceto mi. Bion I Vajn, zastanali
do nego, se izvisqvaha kato koloni, krepqshti pokriva na kyshta. Vsqkakvi drugi
nepoznati vojnici ot sauznata vojska, veche naredili se, ili tepyrva
narejdashti se, oformqha otslabena, no stabilna liniq ot shtitove. Trupovete na
drugarite bqha pribrani navytre, telata na vragove bqha izritani navyn.
 
I togava
nastana! Sreshtu tqh se izlq potop ot hora. Armiqta na Paqjinata. Vojnici,
glavorezi I ubijci, do edin, jelaeshti tqhnata smyrt. Decius dade komanda.
Stroqh nastryhna ot mechove, kopiq I bradvi. Zad shtitovete se narediha lekite I
izsipaha poroj ot streli I kopiq vyrhu Paqcite. Vrajata formaciq se raztrese,
no komandirite I udyrjaha polojenieto, dokato prazninite ot porazenite se
zapylnqt. Paqjinata nastypi. Nastana sblysyk, zachna klane. Shtitovete se
udrqha, mechovete kosqha, kopiqta svistqha, strelite syskaha, ustite rugaeha,
horata padaha. Stavaha na trupove I zastivaha naveki. Tuk tam nqkoj razbivashe
formaciqta na Decius I pronikvashe navytre. Morro beshe sbrala lekata pehota I se
opitvashe da udurja. Filt syshto kreshteshe zapovedi. Jivi oficeri nqmashe.
Morro samo go merna s pogled. Vidq samo kak toj zakovava dvurychniq si mech v
nechij vrag. Ot glavata do sredata na torsa. Izpukaka rebra, shurna kryv I se
raztekoha organi. Vmesto da iztegli mecha, Filt izkara rezervniq si mech I se
ponese kym druga praznina. Ah, kolko mnogo dupki, kolko mnogo praznota imashe
tuk. Stroqt se propukvashe, vse edno botush machkashe glava na kasha ot plut. Morro
pogledna nebesata I otvori usta. Sqkash se moleshe… sqkash moleshe namusenoto
nebe za pomosht…
 
 
 
Chu
se voj… Morro nasotri ushi… chu se nechoveshki vik… Vampiresata iztrypna… Te
bqha tuk…
 
 
Edin vojnik
ot Paqjinata se sgyna na dve, malko predi da se srine napylno. Tqloto mu se
izkrivi, kostite izhrupaha. Vurhu nego be skochil Varg. Oshte pri skoka, v
glavata na neshtastnika be zavrqno kopie. Lunniq vylk go zabi v ustata s cqlata
si zloba. Izpod kyrvavata kasha, ne ostana pomen ot chovek. Vylkyt nadigan
pogled I se metna kym sledvashtata jertva. I tq ne jivq dylgo. Dokato I tozi
umirashe, vyv Varg se zabiha tri kopiq. Prikovaha ramenete I krakyt mu v
zemqta. Morro izpadna v ujas. V tozi moment, nechiq siva, obagrena s cherni
veni ryka, prosto q dvigna I q otmesti. Drebniq, veche, prizoval pylnaa sila na
Bogom, prosto q izmesti ot pytq si, za da ne postrada. Nqmashe oryjiq. Samo goli,
posiveli ryce I bezkrajna zloba. Pyrvo stovari umruka si vyrhu glavata na
ediniq vraji kopienosec. Glavata se prysna, poletqha zybi I mozyk navsqkyde. Sledvashtiq,
samo sled mig se ozova s prekyrshen vrat. Tretiq be povdignat vyv vyzduha. Dokato
ramoto mu se sgyrchvashe ot hvatkata na Drebniq, penis I testisi bqha jestoko
smleni I otkysnati. Vednaga sled tova kletnikyt beshe zapraten vyv vrajiq
stroj. S boleznen pukot, tqloto mu ne pomrydna poveche. Drebniq dnes seeshe
pravosydie. A to oshte ne beshe prikluchilo. Nadvesi se nad Varg, hvana go za
vrata I otpori kopiqta ot gnezdata im v plytta. Lunniq vylk izkreshtq ot bolka.
Ot dupkite se izlq lepkava, mytna technost, podobna na sysirek. Varg se
nadigna, sgrabchi kopieto si I otnovo poletq kym vrajata formaciq.
 
-        Smyrt!Smyrt! Smyrt! – vikashe neistovo toj. Drebniq se ponese zad nego. Decius syzrq
otvorenata praznina I dade nova zapored za ataka. Krachka po krachka. Kym nova
gibel, kym novi kupchini trupove I tonove klane.
 
Morro kimna
na Filt, kojto ot svoq strana izkreshtq kym lekite da natisnat kym prazninite.
 
 
Paqjinata
se ogyna. Ratnicite, pri vida na Varg I Drebniq, se uplashiha I zaotstypvaha. Dvata
demona noseha samo bolka sys sebe si. Morro se provrq mejdu sobstvenite si
shtitonosci I pazeshe gyrba im. Nqkoj prosto pobqgnaha, ta zahvyrliha orujie.
 
-        nebqgajte, milichki! – zlobeshe se Varg – Idvam!
-        dnese vreme za Syd! – shepteshe Drebniq I se hileshe.
 
 
Tam Morro
vidq ujasyt. Proniza q kato misyl. Tam Morro vidq Aeri, koqto roveshe neshto.
Dokato se priblijavashe, vampiresata syzrq cqlata myka, v pylniq I blqsyk.
Kiko, ili tova, koeto beshe ostanalo ot neq, se beshe prosnala, bezdihanna v
kalta. Ot krysta nadolu q nqmashe. Lipsvaha kraka, zadnik I slabini. Samo vytreshnosti,
prosnati v mrysotiqta. Glavata I, otmetnata na edna strana, beshe zamryznala.
Aeri subirashe chervata I se opitvashe da gi natyche obratno v pobratimata si.
Bezdaren jest na milost I pomo6t. Nqmashe da ima pak jivot e myrtvata elfa.
Aeri, ocyklena, ridaeshe I ot vreme na vreme izdavashe zvuci na neposilen Tovar.
Ianche liceto I syshto be spohodeno ot bezdushno izrajenie. Do tqh, Guen,
klecheshe I se poklashtashe, pregyrnala kolenete si. Kosata I be pokrila
povecheto ot liceto i. noktite I se bqha vpili do kryv v ogolenite I kolene.
Tretata elfa ne spirashe I ne spirashe, beshe skyrshila syznanieto si. Ne
jelaeshe da napuska tazi poludqla cherupka, smqtashe che tam shte e v
bezopastnost. Sred tozi pogrom…
 
Форум » Общи » Блатото » "Частите на пъзела" - роман за Източен Вятър.
  • Page 1 of 1
  • 1
Search: