Може би това, че се бях родил като представител на най-долната раса определяше и съдбата ми, раса на крадци и убийци. Омразният слънчев диск обходи земята стотици пъти, повтаряйки тези слова. Мразя и него, и всичко, свързано със светлината. Нищо чудно, моята раса беше свързана неразривно с мрака. Черната кръв на тъмните елфи течеше във вените ми и подклаждаше омраза към всичко живо.

Омразата беше насочена и към моето семейство-високомерна, свадлива, алчна и егоистична гмеж и паплач, която се интерсуваше само от злато и власт. Те даже имаха наглостта да се наричат аристократи. Мразех произхода си, мразех черните стени на къщата си, мой своебразен затвор, исках само да се освободя. Най-подла беше онази кучка, майка ми. Тя искаше да ме превърне в перфектния войн, но така и не успя. Без сън, без храна и вода, без милост или състрадание тя всеки ден ме подлагаше на мъчения. "Търпи... Трай... Убивай..."-това бяха единствените и думи към мен. Един ден, прилагайки ми проклятие обаче, аз се обърнах срещу нея. Копието се заби в нея, прониза плът, строши кости и изля кръв. Не след дълго я последваха и останалите кучета от скверната сграда, наричана мой дом...

Знаех че повече не мога да остана при себеподобните си. Скитах се из човешки крепости, джуджешки мини, елфически гори, даже и в планините на орките. Навсякъде отритнат и мразен. Нищо, поне копието ми не оставаше жадно...

Преследван...
Отхвърлен...
Самотен...

~~~~~

Спомням и още и онази вещица...
Онази дърта вещица, която ме прокле и ме направи това, което съм сега-скверно изчадие, урод, демон. Вече не бях тъмен елф, а изрод. Кучката ме накара да убивам в нейна чест. Имах ли избор, тя ме контролираше. За 200 години хиляди кости покриха нейната мъртва гора. Кръвта на безброй мизерници попи в пръста и засмука душите им. С курвата обаче не бяхме сами. Десетки може би стотици огромни вълци с причудливи руни по телата си лежаха оковани в корените на дърветата. Тежки окови и пранги, здраво вплетени в земята ги обгръщаха. Гледаха ме с едни странни променени очи. Това не бяха очи на вълци, които аз бях виждал-диви, горди, дръзки, непоколебими и непобедими. Това бяха послушни псета, които само си криеха гениталиите, чакайки заповед от новия си господар. Сякаш бяха загубили волята си за живот. Исках да ги освободя, а даже не можех да освободя себе си.

Но един ден се случи нещо неочаквано. Намери ме онзи, що се зове Звездното чедо - Астрикол. Спомних си този странен пътешественик. Бяхме се срещнали в източните кралства на Керулен и Харабдия и срещу скромни заплащане аз се биех на негова страна. Макар и да загубихме тази битка и пътищата ни да се разделиха, аз знаех, че той пак ще се появи и ще ми помогне. Заедно с едно странно, причудливо същество те премахнаха проклятието и довършиха злата вещица. Аз се врекох във вярност на Астрикол, но раната беше вече сторена, малко по малко се превръщах в демон и телом, и духом. С криви пръсти отровата се пропиваше в плътта и съзнанието ми. Тогава съществото се приближи до мен, лъхаше на странна енергия. След дълги и продължителни разговори научих че той също е демон и се зове Херанор. Поради демоничната му есенция разбрах че той е ключа към моето спасение. Астрикол ми беше водач, моят лорд, може единственият за когото бих дал живота си, но Херанор ми стана другар, нещо което си мислех че никога няма да имам. Намерих и своята спътница в живота - Морро Ле Гуин. И други идваха при Астрикол, дали затова че ги е спасил или им е обещал убежище и богатства или просто свързани във взаимна омраза към боговете. Те ми бяха безразлични, понякога ги гледах и с презрение. И без това бяха пешки в ръцете на господаря ми, какъвто бях и аз. Но вглеждайки се в горящия поглед на Херанор, аз виждах моето спасение...
Моето спасение, каква блазнеща мисъл..."
Вълците се освободиха… Видяха ме… Усетиха ме… Че съм техен… Истина ли беше… превръщах се във вълк… Съединиха съзнанията си с моето… Чуйте…
Това е техният разказ…”

„Беше шестдесет и четвъртата зима от възкачването на Новият Пантеон. Старите божества завършиха своя небесен път, редом с делата си. За да е пълен цикълът те трябваше да отстъпят място на новите и да се превърнат в прах и пепел, понесени от Зефира на времето. И така възкачиха се двадесет нови бога, колкото бяха царствата по всемира, колкото бяха елементите на Космоса, колкото пъти се беше завършил цикъла. Зачнаха божествата хилядолетно управление над народи, същества, твари смъртни и безсмъртни. Постепенно Новият Пантеон тръгна по лош път, осеян с кал, мрак и смърт. Държави се надигаха и пропадаха стремглаво, народи и племена гинеха в безкрайни люти битки, мор и чума протягаха костеливи ръце към живите. Слоевете между световете се пропукваха, гмеж демонична и зла навлезе навсякъде. Стихиите бяха изпаднали в яростна лудост и унищожаваха стенещата Земя. Хаос, разрушение и смърт бяха техни постоянни спътници. Всичко носеше само страдание. Точно в този момент се намери мисъл на разума, намери се бунтовник който да се опълчи на безразсъдството им. Той беше един от тях, Декмарикон, богът на Двете Луни и дивите зверове. Двете му Лунни Очи зорко следяха от нощното небе злините на неговите божествени събратя. Затова той закрачи по Астралните пътеки, намери ги, като дръзко, мъдро и кротко им заговори. Помоли ги смирено Вълчият бог да престанат със злините нарочно нанесени от тях върху световете, да възвърнат светостта си и да донесат светлина като на земята, така и на небето, както телом, така и духом. Мъдър и разумен беше Декмарикон, ала зли и властолюбиви бяха братята и сестрите му. Вместо да послушат словата му, те му се изсмяха и обидиха с грозни и свадливи приказки. Сметнаха го за предател, отстъпващ от божествените закони. Как смее някой, пък бил той и бог да се опълчи на Висшите сили?! Последва бърза присъда. Заточен бе Вълкът на Дъното на Световете. Призрачни вериги от астрални нишки се забиха в лапи и тяло, тежка маска скри лицето и му тежеше, та да не може да изправи глава. Най-накрая с нажежено острие те изкараха едното му око и го окачиха като трофей в белия си замък. Затова оттук нататък името Декмарикон не се произнася, а само шепотът на сенките носи прозвищата Белязания, Окования, Низвергнатия. Затова оттук нататък вече само една луна грее в небосвода, а втората изчезна вовеки веков.”

„Молим се! Очакваме! Страдаме! Няма я вече Втората луна! Не можем! Богът ни го няма! Не го усещаме! Вием! Скитаме! Търсим! Него го няма! Всеки ден е изпитание! Всяка глътка въздух е мъчение! Боли ни! Кървим! Сълзим! Не можем! Разкъсваме се! Нямаме сетива! Не усещаме! Не Чувстваме! Не можем! Без Него!”

-Воя на Лунните Вълци-

Колко минорност имаше в тези същества. Като тъжен реквием звучеше речта на Рода на варгите още познат като Лунните Вълци. Разбрах, че вярата им в Декмарикон ги е обрекла на вечни мъки. Вещицата ги е проклела на вечни мъки само заради вярата им. Не се и учудвам. Онези подобия на богове имаха извратено чувство за справедливост и премахваха всеки, който би им попречил. Естествено Варгите бяха благодарни на Астрикол и Херанор за тяхното освобождение. Въпреки това те бяха като празни отвътре, сякаш не бяха същите без Окованият си бог. Те знаеха, че аз вече съм един от тях. Затова те отправиха молбата си към мен. За пръв път в живота ми имаше някакъв смисъл. Заклех се, че каквото и да ми коства аз ще освободя Белязания, а Втората Луна отново ще огрява нощния небосклон.Аз вече бях едно с тези измъчени същества.

Аз вече бях друг… В името на Низвергнатия… Зовете ме Варг… От рода на Лунните Вълци…"